Смъртта е нещо тъй обикновено
и толкова реално и неземно,
че щом видях я боса в тъмнината,
оставих се в ръцете на съдбата.
А тя - омръзнало и да убива -
погледна ме с очи на буря дива
и давейки се в лепкава умора,
прегърна ме - намерила опора!
В този миг видях, как слънчевият зной,
в смъртта се вкопчва за последен бой,
но напук на тях, най-пъкленото зло
при мен, Човека, за помощ бе дошло!
Погледнах я в очите уморени
и всички мисли, лудо устремени,
замолиха за нейната пощада,
пред ужаса в отвъдното и ада.
- Не, не бой се - тихо ми прошепна тя.
- Няма днес с душата ти да отлетя,
а до мястото на вечният си кът,
твойте близки имат още земен път!
Преди уплашен да и отговоря,
тя смъкна грубо своята умора
върху плещите ми, тръпнещи в нощта,
и отлитайки всесилна обеща:
- Ще те даря със дълги два живота
от личната си животворна квота,
но единствен ти ще можеш да решиш,
на кого единия да подариш...
Стоях безмълвен, сгушил се в мъглата,
сред звуци странни, стряскащи гората,
и преди да дойде новата зора,
тихо казах на смъртта... - "Благодаря".
От"Езическа клада"