Да беше чист, като водата, бистрата,

та да те взема в шепите си неразтворени.

Трошица хляб да бе, ей тъй - неотронена,

да мога да те съхраня,

за да не те дам на кучетата...

Да беше слънчев лъч, насочен към небето,

тогава щях да те докосна с топлината на сърцето си,

изпепеляваща пустинно сибирското ти отчуждаване...

Да беше чужд...

А ти си част,

вродена в мен и изтезаваща,

а аз от дребните ти ласки малтретирана,

да съм щастлива, плачейки...

Но лъч не си,

а сянка на съдбовното си минало...

Какво да сторя, за да я покрия?!