Беше бодливо. Ала Алек не се притесняваше – той цял живот подрязваше рози и тръните отдавна не му правеха впечатление. Знаеше, че част от това да си градинар, е да понасяш драскотините и калта. Красивият цвят, разцъфнал след труда, винаги му носеше щастие и утеха.

“Алек! Алек!” – дочу се писукането на малко момиченце – “ Виж какво намерих – лилаво цветче в задния двор на дядо ми!” – с тези думи русокосото дете изтича с усмивка до градинаря – “ Кажи ми какво е, ето!”

Алек се обърна. Беше интересна гледка как потният брадясал мъж, с целите му ръце в кал, избърсва челото си с ръкавица, от което то става още по-мръсно и се навежда към чистото и спретнато момиченце. След като се вгледа в лилавото цветче, той го пое, като че ли е най-ценното нещо на света и през усмивка, сякаш на себе си, каза:

“Иглика – простичко цвете, виреещо след пролетен дъжд – и то като него чисто, свежо, няма нужда от чужди грижи. А лилавият му цвят разнообразява зеленото поле...” – Алек примигна, сякаш събудил се от транс и почука по носа на момичето с ароматното цвете – “ Също като теб, Сара. Може ли да го задържа?”

“Да, за да се сещаш за мен!” – отвърна тя – “ Мама ми каза, че довечера ще готви гъби с лук, специално от тези, които ти посади в градината.”

“Страхотно! Ще се видим на вечеря тогава! Заминавай да си учиш, Сара.” – и Алек изпрати подскачащото момиченце с поглед, а после остави игликата да лежи на земята. С въздишка, градинарят си пожела да не я забравя след работа и продължи да подкастря розите. Оставаха му най-малко два часа работа. Този богаташ, който му беше поръчал градината, изглежда страдаше от масов изблик на обич към червените рози. Алек нямаше нищо против, той обичаше да се грижи за всички цветя. А сега даже му плащаха, и то доста добре, за това. Всичко, за което може да си мечтае един градинар.

Вечерята със Сара и майка й мина добре, както обикновено. Алек живееше в къщата на овдовялото семейство понеже беше техен наемател и като част от своя наем, градинарят се грижеше и за малката лехичка в двора на къщата – там се отгеждаха зеленчуци, които зрееха тъкмо този сезон. Алек се радваше на похвали от страна на майката на Сара – “Лукът се е опекъл чудесно, а гъбките са като току-що откъснати от гората.” Градинарят се усмихваше любезно на милите думи на жената и след като й помогна с измиването на чиниите, с пожелание за лека нощ се оттегли в стаята си.

Там, той с мъка свали ризата си и с прозявка се отпусна във фотьойла – една от малкото мебели в стаята редом с леглото и ниската масичка, която често служеше само за поставка на краката му, като изключим присъствието на дебел албум върху й. Погледът на Алек се прикова точно от него. След като го наблюдава известно време, сякаш го изпитваше дали ще се съживи, той го взе в ръцете си и се настани удобно във фотьойла, подготвяйки се за дълго разглеждане.

“Майка ми” – мислеше си Алек, докато гледаше снимката на първа страница - възрастна жена с дълга кестенява коса, огрята от топлата й усмивка – “Колко време мина, откакто положих снимката й тук... спомен, който никога не избледнява” – продължи мисълта си той и обърна взор на другата страница, където незабравка красеше бялото поле. Сетне той продължи да разгръща листите на сякаш безкрайния албум. На всяка лява страница имаше снимка на човек, а отдясно – специален вид растение почиваше във вечен хербаризиран сън. Градинарят помнеше абсолютно всеки човек, всяко растение. За него това да оприличава хората на цветя се беше превърнало в нещо повече от хоби – той отваряше албума все по-често и колкото повече образи запечатваше там, толкова повече желаеше да има. Пръстите му спряха да разгръщат страниците, когато намериха снимката на малката Сара. Насреща й дясната страница беше празна. Без да мести погледа си, Алек бръкна в джоба на якето до него и извади оттам игликата. Не беше запазила свежестта си, ала нежният лилав цвят все още дъхаше на живот. В нюанс на съжаление той хербаризира цветето и го положи до снимката на Сара. Алек не се усмихваше, но някак лицето му, макар и със затворени очи, излъчваше удолетвореност и онзи вид спокойно щастие. Постоя минута-две така и после бавно отвори очи – погледът му намери целта си право в една зелена саксия на прозореца с цъфтяща бяла роза в нея. Това беше единственото растение в стаята и си личеше, че е отглеждано по старата градинарска традиция – стъклена сфера обграждаше цвета и неговото стъбълце от околната среда докато разцъфнат напълно. Алек я наблюдаваше – правеше това всяка вечер. Продължавайки така, да не я изпуска от очи, той тръгна към нея и седна на стола , поставен срещу й. “ Скоро няма да имаш нужда от това стъкло,красавице , почти си готова.” – така си мислеше той. Чувствата му в този момент много напомняха влюбване – той се вълнуваше от тази бяла роза, чакаше с нетърпение да се прибере, за да я види и я галеше нежно с поглед когато това станеше. Обичаше я, бялата роза. И някак същевременно усещаше липсата й в онзи албум, като копнееше да види коя ли снимка на човек ще застане от дясната страна. “ Коя ли ще е тази, която ще отговори на образа на бялата роза?” – единственият въпрос, който означаваше нещо за Алек, вълнуваше го, караше го да живее. По-късно, когато си лягаше, той се замисли, че не може да продължава да живее така – без цел. Макар и да влагаше някакъв смисъл в живота си, това, което най-много притесняваше градинарят беше, че не си е начертал път, който да следва, няма крайна цел, която да го води през живота. Досега. Мисълта за бялата роза, въплътена в човек, обсебваше съзнанието му. Той потъна в дълбините на съня с мисълта за нея и беше сигурен, че когато се събуди, отново ще е в прегръдките на красивия измислен образ.

Дните се нижеха. Бързо и безлично – като мъниста от детското сметало на Сара. Алек си вършеше работата, вечеряше, плащаше наема. Прибираше се в стаята, където наблюдаваше как красотата на бялата роза расте. Градинарят беше осъзнал, че прелест, изключителна като тази, не може да преоткрие в родното си градче, познато му до болка. Затова измисли план в една от онези вечери, когато разположил се на фотьойла, наблюдаваше любимото си растение. Беше решен, когато получи заплата от последната си работа с червените рози, да замине, за да търси неговият единствен смисъл, нужда на душата си.Щеше да обиколи ако трябва целият свят, за да я намери, а той беше сигурен за съществуването й – жената, която носи духа на бялата роза.

Във влака погледът на Алек беше устремен неизменно към прозореца. Сякаш очакваше да я съзре там – измежду дърветата, или насред безкрайните поля. До първата му спирка оставаше не по малко от час – предстоеше му дълга обиколка в непознат град. Възнамеряваше да посети театъра, киното и разбира се, градския парк (професионализмът го тласкаше натам).Колебаеше за операта – разправят, че там имало само примадони и превземки. Времето неусетно минаваше в размисли.Внезапен рязък звук и тласък напред прекъсна финансовият план, който се оформяше в главата на Алек в момента. Беше време да тръгва – взе малкия куфар с дрехи и провизии като в другата си ръка крепеше саксията с розата – така и не успя да я остави вкъщи. После слезе на гарата, купи си карта за града и потъна в неговия урбанизиран свят.

Сивите хора подминаваха човека с бяло цвете в ръка. Никой не вдигна поглед към очите, които така жадно се взираха, търсеха у непознатите своя идеал. Потиснат, Алек стигна до театъра, където си купи билет за скорошното представление. Понеже оставаха цели три часа, градинарят реши да уплътни времето си с разходка до близкия парк. Там беше сравнително пусто – само тук-таме се мяркаха влюбени двойки, гукащи си на някоя пейка или старици, хвърлящи храна на гълъбите. Алек подминаваше всички, устремен към зеленината на отсрещното поле. Там той беше съзрял храст от рози , или поне така му се беше сторило – всъщност когато приближи, видя, че е сбъркал розите със силует на жена, облечена в тъмнозелено и седнала насред тревата. Разпуснатата тъмна коса се вееше от вятъра, чиито полъх се отразяваше и на тюркоазената рокля. Затаил дъх, градинарят се приближаваше към нея. Чула стъпките му, тя се стресна и като се изправяше, изпусна палците, които държеше в ръце.

Като в сън Алек я гледаше – нежните черти, правилни и чисти, устни, които в цвета си показваха колко са меки всъщност...и сетне очите – дълбок, наситен зелен цвят, в чиито нюанс градинарят улавяше стремежа на живота си...Плъзнал поглед надолу, сякаш смутен от разкрилата се пред него красота, Алек видя палците – странно го привлякоха малките обувчици, за които не знаеше нищо. Виждаше за първи път перления отблясък на плата и му се струваше някак изящен, красив, пленителен. Гласът изпревари мислите му:

“Какво е това?” – едва чуто промълви Алек, вдигайки палците от земята. Жената хвана ръката му:

“Палците ми” – гласът й имаше сребърен оттенък – “С тях ще танцувам довечера.”

“Ше танцуваш с това?” – физиономията на Алек събираше в себе си изумлението на костенурка, стигнала до ръба на света.

“Разбира се...Аз съм балерина.”

“Балерина? Никога не съм гледал балет, но съм сигурен, че е много...”

Всичко се случваше прекалено бързо. Преди да се усети, Алек вече беше потънал в приказния свят на танца, а там беше сигурен само за едно – Лена беше неговата богиня. Омагьосан от думите й, привлечен от усмивката й, той нямаше търпение да я види да танцува на тазвечерното представление. Казваше се “ Смъртта на розата”. Докато крачеше към операта, той наум си преговаряше либрето, което Лена му беше разказала – мъж, който се влюбва в роза и я къса от стеблото й. Той е щастлив няколко дни, докато я има, ала после без своя дом на пръст, тя увяхва. А на мъжът, останал безсилен от хода на времето, не му остава нищо друго, освен да съхрани капчицата красота, останала в нея, като хербаризира розата, любимата на сърцето и душата си...И всичко това, изразено в танц – Алек нямаше търпение да го види.
Притихнал в величествения салон, Алек се вълнуваше от светлината, от вълшебните звуци на филхармонията, от прекрасния декор, увенчал случващото се. Ала най-много се вълнуваше от изпълнението на танцовото изкуство – тези фигури, разказващи му история, която го изумява и очарова едновременно. А когато Лена излезе в ролята на Розата, Алек знаеше, че това е най-красивото същество, огрято от слънцето на този свят...или може би не единственото. Градинарят усещаше хладината на глинената саксия, която придържаше в ръка. Като не откъсваше поглед от балерината, Алек си представи листенцата на нежното цвете, хладната прелест и сгряващата му същина – всичко това съвършено описваше Лена. В този миг Алек разбра и нямаше връщане назад – балерината и розата, жената и цветето носеха една душа. Душа, която мъжът безкрайно много обичаше и беше готов на всичко да я има завинаги.

След представлението Алек се намираше точно където беше обещал на Лена – в гримьорната й. Беше обгърнал с ръце саксията, най-скъпоценното си притежание и тръпнеше в очакване да изрече, потънал в изумрудения поглед, всички онези думи, мисли, образи, крещящи в съзнанието му за гласност. Чу се тихо пощракване откъм вратата и присъствието на балерината изпълни стаята. “...с аромата на бялата роза.” – помисли си Алек.

“За мен?” – усмихната, Лена пристъпи към градинаря, който продължаваше да държи саксията в ръце. “Никога не съм получавала растение в саксия...винаги са ми подарявали откъснати, вече умрели цветя. Благодаря ти.” – с усмивка Лена взе бялата роза и я разположи на масичката, до която и тя самата седна, продължавайки да говори: “Хареса ли ти как танцувам? Бях във форма тази вечер, е, на места не си изпъвах колената, което ми е навик, но...”

“Беше прекрасна” – промълви Алек, влагайки в казаното сякаш целия си копнеж по цветята изобщо – “Като истинска съвършена роза”

Алек се приближи към нея и свали стъклената сфера на саксията, която досега бе обгръщала растението. Тогава цветето сякаш удвои красотата си – белият цвят беше по-наситен, сенките на листенцата – по-очертани. Всичката тази прелест се разпръскваше из стаята, обгръщайки Лена и Алек в един плътен облак от светлина, от който струяха лъчите на доброто, огряващи хората със силата на любовта.




А някъде там, из дълбините на сака на Алек, се беше сгушил албумът – мъртвите хербаризирани растения лежаха като в гробница със снимките на жени и мъже о тях – сякаш некролози на живи хора, запечатани като цветя.

Следващият път, когато тези бездушни образи видяха лицето на своя създател Алек, беше късна зимна вечер, а в малката му стаичка беше топло и уютно. Ликът на градинаря беше някак потъмнял и състарен. Вечно небръснатата брада сега беше прошарена на места, а под очите му се мъдреха сенки на умора и тревога.

Бурята продължаваше да бие по прозореца – небето изпращаше студ и мраз на земните жители, убивайки всичко живо. Ала градинарят се беше защитил – навсякъде в стаята му сега почиваха саксии с чудни видове растения, спасени от снега. Една саксия обаче липсваше. В ръцете си Алек я държеше – бялата роза – откъсната, все още дъхаща на живот, сега тя отразяваше последната си капка светлина в очите на градинаря.

Два часа по-късно и това беше официално най-дългото хербаризиране на растение в живота на Алек – сега, свършил работата си, той гледаше най-новото попълнение на албума – отдясно запечатаната бяла роза, а отляво – снимка на Лена с палците й. Като в сън Алек си припомни нощта, в която бе разкрил сърцето си на тази жена, бе й доверил душата си. Усещаше се отново потънал в изумрудените очи...

“Скъпи, вечерята е готова – нека да дадем шанс на новия вид лук!” – мил глас извади Алек от вцепенението му,той мигновено затвори албума и в трясъка между страници и корици за кой ли път в главата му отекна сребърният глас: “ Не мога, Алек. Съжалявам. Остана ли с теб, трябва да изоставя балета, а това ще е като да оставиш розата извън дома й на пръстта – умира. Такъв е моя живот.”

Всичко това мина през ума на градинаря за част от секундата, в следващата той преглътна горчилката и промълви:

“Разбира се, мила, кажи на Сара, че идвам след минута.”

“Не, Алек, идваш сега!” – и жената хвана градинаря с пухкавата си ръка и го поведе към кухнята. “Знам, че обичаш работата си, но вече имаш семейство.” – тук тя го целуна по бузата – “А нали това е по-важното?”

“Разбира се, мила, да дадем шанс на новия лук.” – каза Алек с опит за усмивка.

От кухнята го посрещна аромат на вкусна вечеря и вик на малко момиченце:

“Алек, виж - подаръка на мама за рождения ми ден!” – и малката Сара извади от близкото шкафче малка шарена книжка.

Градинарят се наведе и прегърна малкото момиче. Донякъде се бе оженил за майка й заради нея. Единствената любов, останала в душата му след бялата роза, принадлежеше именно на малката Сара и то под формата на бащинска грижа, нежност и внимание. Алек пое книжката от ръката на детето. В един миг едновременно усмивка и бръчки на мръщене се разляха по лицето му – на корицата беше изрисувана нежна балерина, държаща в ръка светло цвете, а заглавието гласеше “Историята за бялата роза”.

“Сара иска да й я прочетеш, Алек.” – съобщи майка й, като в този момент спря процеса на сервиране на вечерята и се загледа в градинаря.

“Разкажи ми историята за бялата роза, моля те, Алек!” – изписука момиченцето.

Тогава усмивката на лицето на Алек удържа победа над смръщените вежди.

“Преди розите винаги е лукът, Сара.” – отвърна той – “Сядай да вечеряш, а после ще дойде ред на вълшебството.”

“Ще е нещо, което със сигурност и аз ще искам да чуя...”-усмихната каза жената и с театрален жест покани семейството на масата.

И така, градинарят потъна в уюта и сигурността на новото си семейство, докато зимата продължаваше да бие по прозорците. Алек с нетърпение чакаше пролетта.

                                                 Kрай