Материята е желание да се докоснеш.
Нишки в снопове. Писти за съзнания.
Има дъх на електричество. Черно.
Вечер и топлина в осмици.
Реки от лъчи и небеса.
Като птици сме. А сме смърт.
Не искам да виждам себе си в теб. Знам, че е грим.
Човек, но не от човешки неща. Пилее се душата ти, докато бягаш.
Ще се обърнеш ли? Рони се асфалтът от пръстите, но не докосва.
Ще дера и ще се изтрия. За да попия дълбоко.
Ужасно човешко е да пробиваш.
Не мога да се отделя от повърхността без сърце.
Крия се в пукнатините и сънувам.
Тук съм и те чакам. Нямам точка.
Напрягам докато скоростта започне да раздира.
Частици от мен се оплитат във въздуха.
Пропуква се това тяло. Сега ли?
Горивото ти е отрова. Не е движение. Конвулсии.
А стените ни са от тишина.
Полепнали думи в смлените спомени.
Изпънати са точките и те държат.
Къде да отида?
Няма моменти, само места.
Цветът ти е горчив. Фригиден.
Гръбначна упойка.
Тук сме аз и звездите.
Последното нещо, което ще изпитам.
Не искаш ли? Кажи ми, наистина ли?
Не спира да трепти. И те учудва?
Може би е по-голям живот от теб.
Извива мислите. Измива личността.
Измива мазнините ти,
сърбежа ти, черните ти вени,
подутите ти венци и крехките ти зъби.
Потта ти, дъха ти и манията ти за величие.
Оживей!
Оживей, знаеш ли къде текат сълзите ти?
Ето ти въпрос. Златните игли няма да се счупят.
Ще направиш ли нещо? Чакам... някога да се родиш.