Сърце на кестен

Седя, облегнал гръб
в сянката на страха ти.
И се увълчвам
с незапалена цигара между пръстите.
От подобни цигари- без огън и пушек,
най- пристрАстен се става към някого.

За да пуша, ми трябва надежда.
И отгоре ми кихат светулки.
Но една по една гаснат в шлифера ми.
Като гладен стомах на цигулка съм-
още малко и почвам да вия.

Наоколо всички дървета са цъфнали,
а е тихо в техните корени.
Тишините на много от тях са покани
да засветя в листата им. И да остана.
Но тези тишини са агнешки.
Пък вълците си падат мазохисти.

Най- лесно е да минеш под разцъфнало дърво.
И да береш плодовете му.
Ала всяко дърво, наготово живяно,
изсъхва бързо и изгубва корените си.

И онзи, дето се е хранил от дървото,
е къса, мълчалива мълния-
която тича между тъмнините.
Но недостатъчно, за да запали огън
Във себе си. И в гниещия дънер.

Ще нарека дъха ти на нецъфнал кестен.
И постоянно ще минавам
под страха му от разцъфване.
Ти ще държиш високо голите си клони,
За да откажеш стъпките ми от завръщане.

Ти май не знаеш, че прахът по клоните
прилича твърде много на хвърчило-
когато полети, е със създателя си.
И ако клоните ти са създател
на този прах, ще полетят със него.

Все някоя троха, пропусната от вятъра,
ще кацне върху босите ми стъпки.
Ще смеся този прах със устните си.
И ще го изрека обратно в клоните.

Тогава кестените ти ще цъфнат
и голотата ти ще спре да пости.
Ще слезеш само, за да ме качиш.
И всяка мълния, която пада,
наместо да убива корените ни-
все повече ще удължава пътищата им.
Така че да не стигат извървяване.

Сега съм единакът под страха ти,
със който не желаеш да говориш.
Ала не се боиш да те ухапя.
Отлагаш се в захапката ми само,
за да е подходящ сезонът ни.

И знаеш ли защо ще нарека сърцето ти
на кестен, вместо на липа и люляк?
Защото кестенът цъфти наесен.
Напук предсмъртната тъга на ехото.