Макс бързаше към Централна гара, но каквито и финтове да се опитваше да направи, трафика беше гаден и нямаше шанс преди 12 часа на обяд да е на гарата.

- Мамка ти, педераст! – Всички бяха против него, наясно беше със ситуацията.
Сивото рено пред него не даде мигач, но това не му попречи съвсем мило да завие на ляво.
- Да ти еба майката бе, скапаняк! – Мдаа, децата в града си мислеха, че „педераст” е дума, която се използва вместо „лош шофьор”.

Дона седеше на една от пейките в чакалнята на гарата и се оглеждаше нервно. Подръпна косата си надолу, после нагоре, после пръста и оформи една къдрица и тъй като нямаше повече какво да направи с косата си – въздъхна тежко.
 Ама защо винаги я караха да чака разни хора, които закъсняват. Не можеше да разбере. Според нейните виждания, една нормална секретарка би трябвало по цял ден да седи пред компютъра, да чати с приятелките си или с гаджето и да не се разхожда по гарите. Ми така де, високите токчета струваха много пари, нито лев от които беше спечелила тя, естествено. За да ги разхожда по такива мръсно сиви места.

И на всичкото отгоре, шефът и трябваше да е на срещата.
Трябваше, но тъй като беше в болницата, тя трябваше да свърши работата.

Жената с малкото дете до нея я погледна подозрително в момента, в който Дона се усмихна на хлапето. В днешно време не можеш вече да се усмихваш на децата, не. Децата не се поглеждат, да не говорим за пипане или целувки. Или отиваш директно в панделата за сексуално малтретиране на малолетен. Така беше чувала, нали работеше в адвокатска кантора.

Макс влезе в залата и затърси с поглед Фернандо Диас. Тоя тъп испанец още не беше дошъл. Сега ще му звънне по телефона и...Точно в този момент мобилния телефон прещрака и започна да кашля – „мелодията” избра русата мацка, с която беше спал миналият петък, след някакво парти. Ади или Ави, не можеше да си спомни името и. Не знам защо беше решила, че кашлянето на телефона му е много забавно. След това той тотално забрави за това, дразнеше се само в първата наносекунда, в която чуеше телефона да звъни.

- Ало?
- Ало, Макс, ти ли си?
- Не, баба ми е. Къде си бе пич, търся те от 10 минути - излъга Макс
- Не можах да дойда, май имам прочутият стомашен вирус и съм в болницата. Изпратих секретарката ми да дойде да ти го донесе. Тя е висока, руса блондинка, просто няма начин да не я забележиш. Отговаря на „Дони” - пошегува се испанеца.
- Майната ти спаньолче.
- Не, твойта майна, българче.
Макс затвори телефона с едно движение и обърна очи към единствената знойна блондинка в чакалнята. Приближи се с леко танцувална стъпка към нея, знаеше, че това движение побърква жените. Особено русите.

- Добър ден, казвам се Макс Немски и съм тук за да ми предадете пакета с документите. Току що говорих с шефа ви и той ми каза, че вие ще ми ги дадете.
- Ааа, да. Той е в болница.
- Да, разбрах. Е, случва се и на шефовете. – той прекара ръка през косата си, все едно се притесняваше от разговора. Жените припадаха от гледката, даже и брюнетките.
Дона проследи жеста му и се усмихна с 24 каратова усмивка, тренирана дълго пред огледалото.
-Хахаха, да.
-Искате ли да ми дадете документите? – Макс се усмихна обезкуражаващо.
Русата изненадано се сепна и нервно взе да рови из чантата си.
-Да, извинете, забравих.
Колко малко ти трябваше, помисли си Макс самодоволно. За пореден път се убеди в собственият си чар.
Изведнъж замръзна. Боже! Как можеше да е толкова тъп! Имаше само още 10 минути, за да хване Бил в офиса.
-Благодаря ви много за документите, надявам се да се видим някой път в офиса на испанеца – каза многозначително и заотстъпва заднешком.
- О да, ще се радвам.

„О, да” ли?! Кой говореше така, бе! 
Макс се издразни на себе си – Престани вече! Момичето всъшност беше мило. Да не говорим, че беше много красиво.

Естествено паяка беше вдигнал колата, отпред беше платен паркинг, а той забрави да пусне скапаният есемес. Край. Всичко беше свършило.
Чакай малко, отпред бяха паркирани поне 10 таксита, Макс пъргаво отвори вратата на едното, като остави за после мисълта за паяк/кола/глоба - лошо. Не, после!!!!
- До Дондуков 135 ако обичате.
Таксиджията го погледна за момент и кимна леко в посока към седалката.
Макс се настани на седалката, стиснал здраво документите, които блондинката му беше дала и се помоли горещо на господ точно ТОЗИ бакшиш да не търси смисъла на живота, вселената и всичко останало. Или поне да е от мълчаливият тип, който само джвака съсредоточено дъвка и псува по посока на другите шофьори. Не от смисловия тип, с живота де и всичкото останало.

Макс си имаше теория за шофьорите на таксита. Макс си имаше теория за повечето от нещата на белия свят.
Приведе се леко напред и погледна разсеяно леко наболата русолява брада в дясното огледало на таксито. Почеса се леко от двете страни на брадичката. Вече го сърбеше – трябваше довечера да я обръсне. Ако щеше да нощува някъде де. После погледна надолу към дрехите си.  
Дънките му бяха небесносини на цвят и в не толкова добра форма, както когато бяха съвсем нови. Бяха леко протрити по коленете
- но това е секси – усмихна се на собствените си мисли Макс - Е, явно е вярно твърдението, че мъжете мислят в 60 процента от времето си за секс. Какво да се прави. 
Отгоре беше със синя тениска със стилизиран бял череп, очертаваща добре мускулестите му гърди и бежово ленено сако. Носеше перфектният размер М. Беше горд с физиката си. Все пак доста време му отнемаха ежеседмичните тренировки във фитнеса зад жилището му.
 
Обичаше да глези тялото си - хубавите дрехи и обувки бяха част от него. Не рядко жените си мислеха че е гей, на което той се смееше искрено. Не само гейовете знаеха как да се обличат. Бяха гейовете И той.