Аз съм жена – като всички други.
Кича терасата с мокрите губери –
заедно съхнем и греем под стряхата,
цвете сме дъхаво – още невяхнало.
Все още здрави сме, млади сме, истински –
с щипки защипани, в мивки затиснати.
Нямаме време да ахваме в летоброенето
и се съмнявам, че то ни е писнало –
даже глобално, овално и числово,
слънчево лунно и самарянско,
благовещенско и грегорианско,
консулско Гай Юли-Цезарово Христово –
от Мойсея до днес – нищо ново.
Съхнем и дъхнем на чисто и хубаво.
Влизаме нежно из мъжките грубости,
в къщи и ниши, през светлото слово,
в клони и птици, бащи и отроци,
в струйки от мокро пране – вир водица – потоци.
Багри мечтаем и звуци подреждаме,
листим гори, из морета проглеждаме.
Смисли и чувства – сред бурен отскубнати –
биваме войнствени – падаме завоювани.
Някога хитри, дори тъй ефирно предвзети –
раждаме хора, печелим борби, пишем сонети.
Ние жените – до сетната слънчева кода
мием прозорците към небосвода.