Очи отварям, ставам в полумрака.
Като в стартирала програма зареден.
Две чаши слагам, другото ще чака
по навик две, кафето е от мен.
Цигара паля, песента любима,
така започва всеки божи ден.
Навън сбогува се и тази зима,
и чак сега поглеждам срещу мен.
Кафето бавно стине неотпито.
Поседнала, кръстосала крака,
безмълвно, с укор и сърдито
ме гледаше реалността.
Отпивам глътка, сред кълбата дим.
От него е сърбежът в очите.
Не вярвам на шепнежът доловим,
че тук е свършил пътят на мечтите.
Така започва всеки божи ден.
Кафето ще оставя, нека си стои.
Та щом се върна вечер уморен,
да си припомня, че реалността горчи.