Риза от ръце

Студена стая. Нищо, че е юни.
На пода под леглото ми скимтят
гноясващите струни на китара.
За кой ли път я изнасилват паяци.

Топи се като развалена манджа
през потния прозорец залезът.
Напомня дъното на тенджера
небето. И навярно, за да скрие
ръждата си, отделя при угасване
в стъклата шепа бледи песъчинки.

Те искат на звезди да ги превърна.
Да изгорят и да ги разпилея
като ненужен прах извън сърцето си.
Но аз, събрани в пясъчник, ги пускам.

Загребвам пресен вятър от следата
на нямата ти риза върху пясъка.
И ръцете ми стават пустиня.

Най- черна дреха не е носената
за друг. Най- черната е бяла дреха,
която необлечена остава
за никого. Платно е ризата ти.

Но мачтата обърка пътя си.
Избра, вместо солта за глас, земята.
А там дори най- дългите поеми,
поеми като теб, говорят кратко.

И няма кораб, който да те върне.
Без капитан не тръгва никой кораб.
И без компас за спрялото си време.

Излъгаха те, капитане, червеите.
Излъгаха те, че са морски вълци
и ги прие за екипажа си.
Всъщност само за морски те излъгаха-
относно вълците не се шегуваха.

Излъгаха дървото на ковчега ти,
че може да е лодка без пробойни.
Най- сигурно потъва корабът,
отказал да прогледне в слабостите.

Излъгаха те! Те са капитаните,
а ти последен юнга. Не болиш.
Защото болката е в призрака ти.
И всеки мъртъв залък в капитаните
е жива рана в твоето безсмъртие.

Аз помня, че съм бил компасът ти.
Ала стрелките ми са счупени.
Сменя ли ги за нови в стара памет,
ще скъсам шева и на ехото.

Ще отлети и черното, и бялото.
И мирисът на ризата. И допирът.
Компасът без посока е мъртвец.
Но най- жестокото не е в смъртта му.
Жестокостта е в непогребването му.

Видът на моето умиране
е в бавното разлагане на дрехата ти.
Сега си спомням за кой миг е ризата.
Мигът, наречен на невястата.
Най- страшното обаче е, че помня
кой няма да държи ръцете ти.
Най- истинската смърт не е във дрехата.
В ръцете от пустиня е. В ръцете ми.

Облякоха те в ризата. Насила.
За черен фон омъжиха плътта ти.
Предадоха те да си някоя
от много във харема от изгубени.

Заровиха плата на ризата.
Но не душата и`- тя всяка вечер
от пръст и плач прозореца ми брани.
Отваря го, защото сам не мога.
Ръцете ми от пясък са изтекли.

Аз искам да избягам от ръцете си.
Да ги отрежа. За да бъда твои.
Но там където вече нямам длани,
като прегръдка се разплита ризата.

И ми ушива пръсти. Бели пръсти.
Все още неподписани от никоя.
Сбогува се с компаса капитанът.
Ала му завещава за посока
последната си риза - като първа
за капитана, който ще го вземе.

И вече знам. Най-бялата от дрехите
е черна риза, необлякла себе си.
За да облича дъх на воля в онзи,
който за нея все ще е единствен.