Пролетна нощ. Тиха нощ.Чува се само шумът на листата и потоците.Потоци от сълзи.Счупено огледало... Счупено на хиляди парчета.Образ не ясен... Сълзите петната измиват ... Тъмнината не ясна образа разбиваше ...Момиче... момичето пред огледалото последната си сълза отрони...Обърна се ... и в тъмнината силует познат видя...Дали беше възможно... Дали беше той ?!Падна на колене и проплака ..Но не, не може да е той... Той е там горе на небето....А тя е в този ад наречен живот ... Силуета познат седна на дивана.- Тук съм за да разкажа своята история...Ти ще я запомниш аз знам ! - и започна така сянката студена лека по лека живота си да разказва...- Осемнадесет години аз бях лош... Живота си подритвах.Ти подаде ми ръка и заедно тръгна с мен по пътя.Да, по пътя. По правилният път.Но аз отклоних се... в една стръмна пътечка забих се...Ти искаше да ми помогнеш, да ме изправиш на крака ,но аз бях тъй наивен и те оставих да загазиш.Оставих те сама! Зарязах те, мразих те! С други `приятели` газих те... И ето мина месец - два. Бог отне моята свобода.Аз гния в гроб студен. Всичките ми `приятели` оставиха ме,само ти все още лееш сълзи по мен.Тази която вечно отбягвах и душевно я ограбвах...Бяхме като брат и сестра, бяхме си всичко на света...Прости ми приятелко, че те предавах ...Прости ми, че доверието ти на безценица продадох ... Момичето ... да , момичето ... изправи се от стойката мизерна ...и някак безсилно промълви ;- Братко мой, животе мой ... Аз прощавам. Аз обичам. На тебе прощавам за грешките големи ...теб обичам, че се върна пак при мене...Искам да те прегърна, да, ела... И протегна ръка, но в миг силуета просто изчезна, уви. Дали беше истина или полудя? Не искаше да знае тя! Отиде отново при огледалото избледняло...Погледна отново и някак в сърцето и заболяло...До гардероба отиде... Облече се прощално ...Взе огледалото и отиде в гробището печално. Отиде до гроба му с цвете в ръка...Цвете откъснато от нейната коса.Падна до камака жално...Прегърна го и пак се разплака брутално... Цяла нощ прегърнала камъка студен ...тя си мислеше за изминалия ден...Извади от джоба си снимка пожълтяла ...Погледнала я ... после запяла .. :- Студена е нощта... тъй както в моята душа...Камък е в сърцето... буря е в небето...Не мога да живея с тази вина, че аз погубих те така... Взе парче от огледалото проклето...и края знаете... Прегърнала снимката пожълтяла, със сълзи на лицето...и тя... и тя отиде на небето...