Да се надявам... вече просто няма смисъл.
Все мислех, че ще дойдеш някой ден,
че твърде рано от живота си те бях отписал,
и че съдбата този път, ще бъде с мен.

Но, явно няма. И кого ли заблуждавам.
То няма прошка в тези наште светове.
И спомените до килера придружавам,
сортирам и подреждам ги по цветове.

А силуетът бавно, бавно избледнява.
Контур, фиксира само важните неща.
И псалми тъжни миналото ми припява.
Животът... чака с нова плоча под ръка.

Да, зная, че след време мъката умира.
Да, зная, че изгаря всичко във пещта.
Сърцето, зная, не е куфар да събира,
илюзии и разни други, минали неща.

И като зная... та какво? Защо не спира?
Защо оглеждам те във всеки непознат?
Защо и раната не иска да калцира,
та миналото да превърна в експонат?

Защо главата все назад поглежда?
Без звук, прехапвам устните до кръв.
НЕЩАСТНИК да си, пак ще си с надежда,
за мене няма... значи, че не съм ТАКЪВ.