Станала рано зарана
нашата кака Въткана.
Кръчмата бързо премете
и се във книга зачете.
Чете кака Вътка, срича –
книгите тя не обича.
„Що ли ми требе да четим,
ма нал’ е модерно у БДИМ.
Може па са смех да станем
с кръчма празна да останем.
Я, че то било е лесну,
бих рекла и интересну.
Що не взема да напиша
стихо, докат пра’о бриша?”
Само го Вътка помисли
и спря веднага да чисти.
На гърба на сметка стара
стихче лекичко подкара.
Ма нещеш ли Мицо-дядо –
другият кръчмар – видя го
и тъй прихна да се смее,
сякаш цяло стадо блее.
„Ама, Вътке простовата,
ти не си добре с главата.
То те туй не е за ‘секи,
еле па за глави меки.
Земи сипи по ракия
и ги зарежи ти тия.
Гьол си има всяка жаба –
за сичко талант си трябва.
Иди, Вътке, зад тезгяха,
че гърлата пресъхнаха!”