Краят на април 1876 година

- Али!… Али!… Тук ли си?

- А, амуджа (чичо) Яшар, ти ли си? Какво има? – попита двайсетгодишното младо момче и се изненада, че чичо му е дошъл в чифлика, заедно с цяла рота башибозук.

- Хаджи Димо тук ли е?

- Не, беше тук преди няколко дена, но си замина в Батак? Защо го търсите? – плахо попита момчето. – Тези с теб кои са?

- Това са момчета на Ахмедаа – полицейският началник на Доспатските села. Трябва да ги настаним. Отваряй къщата и намери с какво да ги нахраниш! Знам, че в чифлика има много стока. Тръшнете няколко агнета, че ми изглеждат доста гладни. И конете настанете и ги назоби. Не жали сеното и зобта!

- Не знам дали е правилно без разрешението на хаджи Димо…
        - Че кой е Димо? Гяурин, рая! Тук Султана командва, тук е Турция! Заради такива като теб, дето им правите селям и ги смятате за хора като нас, раята си е вирнала главата. Въстания тръгнали да правят! Гяури с гяури!... Мен ако питаш – всички трябва да ни бъдат измекяри (чираци), а който не ще – под ятагана, главите им на кол да набучим! Неверници!… Я го виж, гяур Димо, вдигнал чифлик по-голям от моя!
         - Не го наричай гяур, амуджа Яшар, чорбаджия е, хаджия, не е лош човек. Виждаш, доверие ми има, оставил ме е в целия чифлик все едно е мой. И храна и хубава одая имам…

- Мълчи, хаирсъзино (нещастнико)! – и замахна с камшика. – Туй можеше да го имаш и при мен, но те мързеше, избяга! Намери будалата Димо, на училище да те прати, от даскал гяур да се учиш! Парите му из Унгария да харчиш, разходки да си правиш!

- Не съм се разхождал, амуджа, земеделие учих там, да знам как да се грижа за чифлика.

- Чифлика… От мен да знаеш, един ден този чифлик ще е мой… Айде сега, отваряй портите, че след малко ще мръкне!

С неохота Али отвори портите и в двора влязоха стотина башибозука предвождани от мургав, с тънък мустак и голяма чалма на главата мъж, който гледаше сурово от гърба на белия си кон. Яшар ага се сбогува с мъжа с чалмата и отпраши с бързия си чер кон към своя чифлик за да се погрижи за своите гости. Али отвори къщата и въведе чалмалията вътре.

- Заповядайте, настанете се… Горе, на втория кат са одаите за гости. Вдясно от стълбата е най-хубавата, на хаджи Димо. Момчетата могат да се настанят тук на първия кат. Има място за всички… Аз… да изляза… да настаня конете…

- Али, нали така ти беше името? Мюмюн ще дойде с теб да ти помогне. Трябва да огледа наоколо, покажи му всичко което иска, и скритите порти. Знам, че във всяка гяурска къща има скрити порти, а ти не може да не ги знаеш… Я, чакай малко! Разбрах, че Яшар ага ти е амуджа, защо не си в неговия чифлик, а в този? Не те ли е срам измекяр на гяур да ставаш!?

- Бях и при него преди години, когато останах сираче, но… тук не съм измекяр , а управлявам чифлика на хаджи Димо.

- А той къде е?

- В Батак. Вдигна голяма къща, отвори дюкян, даде пари и за училището… И мен прати да уча, заедно с дъщерите си. Като баща ми е, не като господар.

- Тъй значи, дал пари и за гяурското училище… Сигурно и на тези бунтари и хайвани е дал пари… Айде сега бягай, и напои коня ми!

Али излезе и заедно с Мюмюн и двама аскера отидоха към конюшнята. В това време, през задната порта на чифлика, Кирчо – седемнадесет годишното чобанче, прибираше стадото с овцете. Голямото куче, което съпровождаше стадото се наежи, спусна се към непознатите турци и заръмжа показвайки големите си зъби. Кирчо навреме го спря.

- Мурджо, Мурджо, на място!

Кучето се обърна, погледна младото момче и след кратко колебание тръгна назад и се скри из стадото.

След малко, останали сами, Кирчо попита шепнейки:

- Али, кои са тези?

- Шшт… По-тихо! Башибозук, цяла рота са. Настаниха се в чифлика сякаш им е бащиния.

- Ами тоя, грозният, с белега на лицето, кой е? Много е страшен.

- Не е от нашето село, нито от околните. Никога не съм го виждал досега. Казвал се Мюмюн.

- Не ми харесва тая работа, Али, не ми харесва… Знаеш ли, днес сутринта в гората срещнах хора от съседното село. Караха целите си семейства, някои и животните си, нагоре из балкана. По пладне срещнах друг човек. Познавам го. Вика ми: ”Лошо иде Кирчо, лошо иде! Турците идат, палят и убиват наред! Подпалиха цялото село, избиха всички! Едва успях да спася децата и жената. Бягам към Бяло море, към Солун!”… Тия тук, може да са същите, дето запалили селото му...

- Не знам Кирчо, и на мен не ми харесва тая работа. Чичо ми Яшар ги доведе. Каза, че били башибозука на Ахмед ага. Ахмед ага Барутанлията… Ако е така… наистина иде лошо.

- Кой е този Барутанлия?

- Не знаеш ли? Полицейския онбашия (началник) на половината Родопа. Родом от Барутино е, от там и прякора му. Той може да ти отсече главата, ей така за нищо. Бил толкова жесток, че убивал дори собствените си аскери ако проявявали жалост и не са достатъчно жестоки. Казват, че убил собствената си майка и още няколко жени от харема на баща си, защото разбрал, че били гяурки, а не кадъни… Не съм сигурен, че е истина, защото не мога да повярвам, че може да съществува такъв изверг.

След час във двора пред къщата, нанизани на шиш се печаха десет шилета, а около огъня бяха насядали всички освен чалмалията, който се бе излегнал на одъра в хаджи Димовата одая на втория кат и наблюдаваше какво става в двора през джама (прозорец). Кирчо и Али минаха край тях с два големи котела с мляко, което току-що бяха издоили.

- О, мляко ли ни носите? Я дайте го тук, таман сме ожаднели! – каза Мюмюн и дръпна от ръцете на Кирчо котела. – Как се казваш?

- Февзи, Февзи се казва! – побърза да отговори Али вместо Кирчо. И той не знаеше защо излъга, някакъв вътрешен глас му казваше, че ако Мюмюн разбере, че Кирчо е българин, маже да му направи нещо лошо.

- Ти глухоням ли си? Защо не ми отговори?

- А, не, не съм глухоням… – отговори виновно Кирчо и сърцето му заби силно.

- Значи се казваш Февзи?

- Да… Февзи.

- Че, що не говориш добре праведния език?

- Защото… защото от малък, още като дете живея тук, при хаджи Димо… Нямам родители… Покоси ги болест и Господ ги прибра…

- Господ ли казваш? Не е ли Аллах?

- Аллах, Господ все тая… – каза Кирчо, но Али го докосна по ръката и се обади:

-Мюмюн ага, виждам, че шилетата след малко ще са готови, вино ще искате ли? Хаджи Димо има хубаво вино?

- А, така ли, я налей един котел да го опитаме!

Двете момчета бързо се отдалечиха. Мюмюн обърна глава след тях, присви очи и ги съпроводи с поглед.

- Защо излъга, че се казвам Февзи?

- Шшт, тихо, че и стените имат уши! По-добре да знае, че си турчин. Не ги ли виждаш, в очите им се чете, че не обичат българите. И… нещо ми е свито сърцето… Внимавай с тях, стой далеч от башибозука, особено от този Мюмюн.

До късно мъжете ядоха и пиха. Уморени от дългият преход през деня, обилното ядене и виното приспа повечето, но двама от тях останаха будни и обикаляха двора на чифлика. След два часа се смениха с други двама. В полунощ на портата пак се почука. Али, на който сънят му бягаше, побърза да стане от одъра, грабна фенера и излезе навън. До портата вече бяха двамата будни аскера.

- Кой е? – попита единият от тях.

- Яшар ага. Водя…  – не можа да се доизкаже, защото друг с груби и дрезгав глас се провикна.

- Отворете, Ахмед ага Барутанлията съм!

Единият аскер позна гласа на тарторбашията (главатар, предводител) и отвори широко портата. В двора влязоха трима конника и бързо скочиха от конете.

- Къде е Кадир?

- Вътре.

- Али, я ни заведи при Кадир ага! – каза Яшар като зърна Али с фенера в ръка на прага на къщата.

Момчето заведе гостите в одаята където се бе настанил чалмалията. Чак сега разбра, че името му бе Кадир ага. Като влязоха вътре Барутанлията се обърна към Али:

- Момче, събуди Мюмюн и му кажи да дойде тук.

Али доведе Мюмюн. Барутанлията му направи знак да излезе и да ги остави сами. Отиде в одаята при Кирчо, който също не можеше да заспи и през отворената врата бе видял, че в чифлика дойдоха двама с големи чалми, водени от чичото на Али – Яшар ага.

- Видя ли този дето слезе от белият кон? Това е страшилището което наричат Барутанлията… Какво ли ще си говорят там горе?

- За да дойде по това време, нещо важно ще да е.

Али помълча малко, после сетил се нещо важно, с блясък в очите каза:

- На тавана в одаята ни има дупка.

- Каква дупка бе, Али, не виждам такава?!

- Ще видиш, никой освен мен и хаджи Димо не я знае. Сложи резето на вратата и ела да преместим масата. Само внимавай да не вдигаме шум.
Кирчо дръпна резето и преместиха масата в средата на малката одая. Али се качи върху нея и с ръце опипа тавана. Красиво слънце направено от майсторските ръце на дърворезбар, извикан лично от хаджи Димо от Пловдив, украсяваше тавана. Хвана два от лъчите на слънцето и внимателно ги натисна в противоположна посока. Чу се леко скърцане и кръгът на слънчевия диск се завъртя, а като направи четвърт оборот леко се отдели от тавана. Али го подаде на Кирчо, после надигна един капак и леко го отвори.

- Сега ме придържай да се кача горе. Това е тайна одая. В нея може да се влезе и през долапа в одаята на хаджи Димо. От там ще чуя какво си говорят.

Кирчо го повдигна, Али се надигна на мускули и след секунди се скри в тъмното помещение. Приближи се и залепи ухо до скритата врата. След около час слезе отново при Кирчо, затвори капака, постави отново слънчевия диск на тавана и слезе от масата. Бе целият пребледнял.

- Трябва веднага да тръгна за Батак и да предупредя хаджи Димо.

- Защо, какво чу, за какво да го предупредиш?

- Кирчо, - поклати глава Али – по-добре да не знаеш, но ще стане нещо страшно, много страшно…

- Че как ще излезеш, не видя ли, башибозука шета насам-натам из двора.

-Ще трябва да измисля нещо. Има таен изход от конюшнята, тунел, излиза близо до реката. Трябва да изчакаме и като се сменя патрула, да се измъкна от чифлика.

- Ами то, Батак е далеч, как ще стигнеш там?

- Ще измъкна и един кон.

- Вземи Араб, млад и силен е. Кобилата ще се окончи скоро и бързо се уморява.

- Кирчо, не знам как ще го направиш, но като дойде заранта кака Кина с децата, върни я и я предупреди да се скрие, да бяга в гората. Само внимавай, тези тук да не разберат, че е жената на бачо Петко! Разбра ли!

- Ами ако ги скрия тук в чифлика? Тя идва рано…

- Опасно е, нали виждаш, двама аскера постоянно обикалят чифлика, ще ви видят и може да стане по-лошо... Ще трябва да внимаваш, много-много не им се вясвай пред очите!

Преди да излезе от одаята, Али се сбогува с Кирчо. Стояха прегърнати, с разтуптели от вълнение сърца.

- Сбогом Кирчо, сбогом и внимавай! Много внимавай и се пази!

- И ти се пази, Али, пази се!

 

 * * * * *

-Браво, жребчето ми, браво Араб, никой не ни усети! А сега, хайде, колкото сила имаш! Докато съмне трябва да сме при хаджи Димо! – и се метна на гърба на черният кон.

Али яздеше бавно докато излезе до реката. Пътя се виеше от дясната й страна в тясната клисура. Водата бе спаднала малко, но бе много буйна. След първият завой се спря. В далечината съзря запален огън и десетина заптиета край него.

“Мамка му, заптиетата заприщили пътя!… Ами сега?... Ще се върна да мина по моста, ще заобиколя планината и през Новата махала ще изляза близо до Батак… Но, ако и там е завардено?... Тогава…тогава трябва да мина през реката, а от там през планината, през гората… Ще се забавя много… – мислеше той, обърна коня и тръгна назад. Сети се за един брод преди каменният мост. – Малко рисковано, но нямам друг изход.”

Стигна брода и реши да рискува. Жребчето малко се уплаши, но после влезе в реката. Потъна до корем в студената вода. Като излезе на другия бряг се подхлъзна и за малко да събори Али от гърба си. Поязди малко край брега и стигна пътека водеща в гората. Тръгна по нея. Бе тясна, с много завои, и бавно се изкачваше нагоре или се спускаше надолу по билото.

Али внимаваше да не загуби пътеката. Раззеленилите се корони на големите дървета скриваха безлунното ясно небе по което блещукаха безброй малки звездички, но светлината им не бе достатъчна да осветява местността. Слезе от коня и хвана повода. Движеше се бавно и внимателно да не се свлече долу в урвата, където шумеше реката. В дясно от нея бе прекия път за Батак. Докато мина четвърт от пътя, съмна. Сега можеше отново да язди. Метна се върху Араб и го подкара възможно най-бързо. Но липсата на пътеки, гъсталаците и стръмните урви го бавеха.

“Трябва да побързам да стигна още преди пладне. Хаджи Димо трябва да има време да се скрие, да скрие жена си, децата, Гергана… Ех, Гергана… трябва да я спася… – мислеше и сърцето му се сви. – Ако й се случи нещо, няма да го преживея. Зная, че Хаджи Димо ще се разсърди много ако поискам ръката й, а и тя сигурно няма да иска да ми стане жена, но не мога да спра да я обичам… Обичам я от както се помня…”

Бяха минали петнайсет години от тогава. Бе само на пет годинки когато стана трагедията оставила го пълен сирак. Тогава Хаджи Димо бе дал старата схлупена къща, до сами чифлика, на баща му, да приюти в нея малкият си син и бременната си жена. Бе беден кюмюрджия и обикаляше по селата да продава кюмюр. Али никога нямаше да забрави онази зимна нощ, когато се събуди от неудържимата кашлица и лютият мирис, влизащ в одаята му през процепите на вратата. Бе винаги отворена, защото се страхуваше да е сам, но онази вечер, за първи път баща му я затвори когато го сложи да спи.

-Голямо момче си вече, трябва да се научиш, да не се страхуваш кога си сам! Като посъбера още малко пари ще ти купя някой брат, да спиш с него, да имаш авер (другар)! Скоро ще е! Айде сега затваряй очи! – наведе се и за пръв път в живота го погали и целуна по главата. Излизайки затвори вратата.
Точно това го спаси, иначе и той щеше да се задуши от дима на тлеещият кюмюр в собата, на която комина се бе запушил. Бе изплашен до смърт. Баща му и майка му не мърдаха на дървеният одър.

После, след като ги погребаха, го взе чичо му Яшар. Що бой изяде от него… Не го жалеше, залъците му броеше, сякаш не бе турчин за който е гордост и задължение да нахрани хората в домът си, били те и случайни пътници или врагове. Непрекъснато му натякваше, че го храни, а ходеше все гладен. Не издържа дълго. След година, когато дойде пролетта, избяга. С детският си акъл се скри в къщата в която загуби родителите си. Стоя скрит един ден, на другия се доближи до оградата на чорбаджидимовият чифлик и провря глава през процепа на дъсчената ограда. Големият пес, който на воля търчеше из двора и си играеше с Гергана – малката дъщеря на чифликчията – го подуши и с лай затича към него. Измъкна главата си в последният момент, преди песът да я захапе. После дотича Гергана и се сопна на кучето. То подви опашка, седна на задник и изправи глава готов всеки момент да реагира.

-Ти кой си? Защо не внимаваш? За малко Черньо да ти схруска главата!

-Гергана, забрави ли ме?... Не ме ли помниш? Аз съм Али. Живеех тук в старата къща, но майка ми и баща ми умряха…

-Али, ти ли си? Помня те разбира се, колко пъти сме си играли, но си пораснал. Мама каза, че живееш при чичо си, в чифлика му. Какво правиш тук?

-Избягах от него.

-Защо избяга?

-Защото ме бие.

-Как така те бие, нали си дете, а децата не се бият?

-Да, ама той ме бие и ме държи гладен.

-Кога избяга?

-Вчера.

-Сигурно си много гладен?

-Е… Гладен съм като вълк. – призна си Али.

-Чакай тогава! – каза тя и тръгна към къщи. Върна се с голям комат хляб, кълка от печена кокошка и сирене.

Така, скришом, близо месец, всеки ден му носеше храна, докато един ден баща й я хвана и тя му призна какво прави. Не й се скара, напротив, прибра го в къщата си. Гледа го като свой син, прати го дори на училище заедно с Гергана.

-Да се учиш на четмо и писмо. Нищо че си от друга вяра и писмото е българско. Като знаеш да четеш и пишеш на български, после лесно ще се научиш и на друг език. – каза му хаджи Димо, когато за пръв път го заведе в училището при даскал Киро. – Ето аз, знам да чета и пиша, и бързо научих гръцките, латинските букви, научих и арабските с които пишат турците.
След време, Хаджи Димо захвана да вдига голяма къща в Батак – красиво село горе в планината, населено само с чисти българи. Него изпрати в Унгария, в Нови Сад, при един чифликчия, да се учи на градинарство, на земеделие. Като се върна след две години, къщата в Батак бе готова и Хаджи Димо заедно с хаджийката и децата отидоха да живеят там, а него остави да управлява чифлика. Имаше му пълно доверие. Али се грижеше за имота като за свой. Но Гергана му липсваше. Обичаше я много и преди да отиде в Унгария мислеше, че я обича като сестра, но като се върна разбра, че обичта която изпитва към нея е друга, не такава каквато бе към Славка и Лиляна – по-малките дъщери на хаджи Димо. Тях обичаше като сестри.

* * * * *
следва