Дълго се оглежда в езерото. Не можеше да се нарадва на новата си премяна. Все още чувстваше онази умора от бързането. Езерото я покани да отмори край брега му, полягайки върху дъхавата трева.
Послуша го. Изпъна тялото си, притвори очи. Мисли се надпреварваха в главата й. Господи, колко беше уморена от бягането! Всъщност защо ли побегна, след като знаеше, че той нямаше да я последва? Нямаше. Усети силата й, долови светлината на звездата, която я водеше. Но защо се бе получило така, продължаваше да се пита. Какво ли бе сторил, за да стигне до това положение? От неразумност, от наивност, от желание да се чувства силен, уверен в себе си? ... Защо ли бе продал душата си? Не е било само заради жените. От там е тръгнало, но... Навярно е експериментирал със себе си, с живота си и... се е стигнало до тук? Онези очи. Те бяха чужди... Не бяха неговите. Спомняйки си мига на взиране в тях... Да, от там я гледаше някой друг. Демон?! Боже, с кого се беше срещнала тя?!
Сепна се от тази мисъл и седна. Не й се спеше. Погледна към своята приятелка - звездата и я запита:
- Кажи ми, моля те, какво се е случило с него? Ти би трябвало да знаеш истината. Ти винаги знаеш...
Звездата със спокоен тон й отговори:
- Него го няма вече там. Ти се срещна с тялото му, но не и с човека. Душата му отдавна не е в това тяло. Подменена е. Да, той използва жестове и думи, на онзи твой приятел, с когото ти беше писано да се срещнеш, но това същество само го имитира и по този начин те заблуди. добре, че беше за кратко и ти побягна. А можеше да останеш в мрежите му. В главата на това същество, докато разговаряше с теб, се зараждаха мисли да те откъсне от мен и пътя, по който те водя и да те завлече в непрогледен мрак, откъдето нямаше да можеш да се измъкнеш. Вярата ти в мен те спаси! Спаси те това, че ти никога не прекъсна нишката в сърцето си. Онази нишка, която те свързва с мен.
- Но аз бях обещала да го науча да обича! Какво ли се случва с истинската му душа сега? Къде ли си рее без тяло, без дом?
- Невнимателен е бил! Безотговорен към това, което е правел. И сега си търпи последствията от това, което сам е причинил. Но аз и на него ще подам един лъч от своите, стига да го поиска. Винаги оставям обратен път за връщане и ако пожелае да се върне, той ще го открие, макар за сегашното му съществуване да е вече твърде късно, но пред него е вечността.
- А дали ще го срещна някога отново? Аз трябва да го науча да обича! - попита тя объркана.
- Ще го срещнеш, разбира се - засмя се звездата звънко. - Имате неоправени толкова неща! Той ти остана длъжник, а ти е бил длъжник и преди... Ще трябва да се срещнете, но чак след като научи определени уроци, за да не те нарани отново, а само да те обича. Трябва да е готов за твоята обич. Подготовката ще е дълга и трудна за него. Надявам се да се справи добре и тогава ще го изпратя отново на пътя ти. Сега не се тревожи. Ще ти изпратя хора от светлината. Те ще се погрижат за теб. За сега ти него просто трябва да го забравиш. Не се измъчвай напразно. Сега той ще пожъне това, което е посял, а после аз ще му дам нова възможност. Надявам се да не я проиграе от безразсъдство, както е сторил сега, защото в същността си, онази истинската, неговата душа е добра. Тя е част от моята светлина. Наивник е бил! Слава, величие, успех сред жените... Това е било пагубно за душата му. Да се надяваме, че един ден ще намери обратният път към мен и светлината ми, пътя към истинския му дом. Това той сам трябва да избере. А не тръгна след теб, защото разбра, че си го разкрила и че енергията ти е много по-силна от неговата. Ти можеше да го изпепелиш. Сега остани тук до сутринта. Те ще се появят при изгрев.
Жената отново се огледа в езерото. Светла беше дрехата й, красива. Но през главата й отново премина мисълта за него. Как е могъл да си причини това? Кратък щеше да бъде пътя на онова същество в тялото му. То нарушаваше основни закони на тъмнината, а тя не прощаваше. Прибираше нарушителите. Не им позволяваше без разрешение да действат от нейно име. Тъмнината е безпощадна. Там няма милост.
Не след дълго жената се отпусна на тревата и заспа.
Утрото я погъделичка по миглите и отвори зелените й като тревата очи. Дочу някакви гласове и се ослуша. Идваха от изток... Взря се в тази посока и побърза да се изправи! Боже! Те идваха! Точно, както звездата й беше казала. Чистотата на белите им дрехи я заслепяваше, смехът им я привличаше да хукне към тях... И тя го направи, без да се замисля. Знаеше, че идваха за нея. Побягна към хората на светлината и към усмивките им...