Щом залезът портокалов зад хълма се срине
и небесната рана се покрие с корица,
зашумява в бръшляна въздишка потискана
и в запустялата къща оживяват стените.
Там се връща хлебарят и гали тестото,
бавно меси гърдите му топли и нежни.
Неугаснала мъката зрее в окото му
като укор на нашите суетни брътвежи.
Ние просто си мислим, че е призрак, че вятърът
си играе с последните блясъци слънчеви
и ни се струва, че пещта е запалена,
а езиците огнени ближат ръцете му.
Да забравим не можем за кръста му силен,
за дъха омагьосващ на погачите топли,
за жената, в която тайно бе влюбен,
за очите й сини и косите и нощни...
Превъртя се съдбата, от нейде довлече
странен скитник с демонски огън в душата.
И пияни в захласа на венчалната вечер
не разбрахме, че хлебарят е дръпнал чертата
на живота си тих с обичта си неказана
към жената, която в утрото тръгна
след лукавия просяк и се стопи във безкрая
на деня, загорчал като дяволски въглен...
Ето скоро ще лумне жаравата нощна,
ще замеси хлебарят тесто от звездите,
ще споходи съня й до брачното ложе.
А утре от сълзи ще й лепнат косите.