Есента свойто златно ковчеже отвори,с пълни шепи разпръсна пъстри листа,тревата обагри по полета и двори,а на слънцето леко отне от знойта.Тъй топлите багри сивотата помете и наля във душите горчива тъга,сухи, жълти листенца, спомен от цвете,разпилени, захвърлени гният в калта.Тъмни облаци вятърът сбра отдалеко,по небето подгони ги, в куп ги събра.Те зарониха ситни сълзици полекаи облече мъглива наметка деня.Към небето протягат оголени клониразсъблечени, тъжни дървета в нощта.Мокри птици сънуват лазурни простори,в светлината на трепкаща, плаха луна.И самотно, и тъжно е, плаче небето,а нощта си отхапва от дългия ден.Там някъде тайно, скътан само в сърцето,къс лято ще нося, от студа пощаден.