Заскитах по празните улици. Тъмни.
Дочух го. Той пееше, там във калта.
Май беше полегнал и с устни безумни
редеше си римите днес за... смъртта.

Пиян ли? Какво пък, на никой не пречи?
Той пееше тихо, почти през сълзú,
за своята обич, живота обречен
и някакви паднали вече звезди.

Китара му беше пластмáсова чаша,
а струните бяха незрими вълни,
с които разбърка, с горчива гримаса,
храната на тъжните есенни дни.

Той беше поет, ненаписал и дума,
той бе музикант, недокоснал клавир.
Но той беше истински. Тихо, безшумно
замина за оня... щастливия мир...