Ела си - все му пиша в тъмнината,
отдавна нямам облаци върху ревера,
тук има толкова неонови звезди и вятър,
издишван от машини равномерно.
Крилете пък са нужни на кафезите,
за да изпълнят празния им смисъл.
Сънувам, знаеш ли, луни и фрезии
и се събуждам гърчово от липсата.
Ела си - и преграквам в удивителни,
когато няма нищо зад прозорците.
И мимикрирам с някакви си писъци,
видяла синева по некролозите.
Накрая сигурно ще се провикна -
небе ми откъсни, че иначе умирам,
а не дочакам ли, едно ще искам -
с прахта ми да нахраниш птиците.