\"Ум ца­ру­ва, ум ро­бу­ва,

         ум и пат­ки­те па­се!\"

Знай, че та­зи ми­съл стру­ва

         цял то­вар със чис­то зла­то,

мое ху­ба­во де­те!

         Тряб­ва да си с ум бо­га­то,

с ум и със доб­ро сър­це!

 

         УМ­НА, скром­на, ху­ба­ви­ца

би­ла мла­да­та ца­ри­ца.

         Би­ла ка­то бо­жи дар

за лю­би­мия си цар.

         Взел я от се­мейс­т­во скром­но,

мно­го­люд­но и без­дом­но.

         Влю­бил се във мъд­рост­та й,

в добротата и умът й.

          Как намерил таз мома

и как се слу­чи­ло то­ва,

          ти ще чу­еш тази нощ.

Жи­вял един бо­ля­рин лош.

          Имал ни­ви той бо­га­ти,

имал зла­то и па­ла­ти,

          ала ня­мал той сър­це

мъ­ка­та да раз­бе­ре

          на съ­се­ди­те си скром­ни,

че са бед­ни и без­дом­ни!

         На от­с­рещ­на­та по­лян­ка

те ко­па­е­ли зем­лян­ка.

        Но не щеш ли за бе­да,

там бо­ляр­с­ка­та ко­за

          пад­на­ла и се пре­би­ла.

Но до­би­че­то е ми­ло!

          И бо­ля­ри­нът прок­лет

в миг прес­ко­чил своя плет,

          до бед­ня­ка се про­мък­нал

и в дво­ре­ца го за­мък­нал.

         Там пред Царя се явил

искането предявил:

         Виновният да си плати

колкото за две кози!

           - Но с как­во да запла­тя?

Аз от глад едва вървя!

           Ня­мам пук­на­та па­ричка!

Тя е пад­на­ла са­мичка! -

           Се­ля­ни­нът ей та­ка

 за­щи­та­ва се в съ­да.

          - Не, ви­нов­ни­кът си ти!

В твоя трап се тя пре­би! -

         тро­па бо­га­та­шът с крак.

Чу­ди се и Ца­рят как

         спра­вед­ли­во да от­съ­ди?

Кой ли пра­ви­ят да бъ­де?\"

         Три га­тан­ки им за­да­ва,

пос­ле стро­го по­ве­ля­ва:

         - Буд­ни та­зи нощ бъ­де­те,

га­тан­ки­те от­гат­не­те!

         Кой­то вяр­но от­го­во­ри,

той ще бъ­де прав и в спо­ра!

         Ра­но-ра­но сут­рин­та

пак са два­ма­та в съ­да...

         Бо­га­та­шът се на­ду­ва:

- Прав ще бъ­да, ми се стру­ва!

         Туй въп­ро­си са поз­на­ти.

Най-де­бе­ла е сви­ня­та.

         - Не! Най-тлъс­та е зе­мя­та!-

казва умният селяк

          - Вяр­но! - ца­рят от­го­ва­ря.-

Туй е ис­ти­на­та ста­ра!

         Бо­га­та­шът пак из­бър­з­ва:

- Има ли от кон по-бър­зо?

         - По е бър­за ми­съл­та!

Оби­ка­ля в миг све­та!

         - Да, се­ля­кът пак поз­на!-

кла­ти Ца­рят им гла­ва.

          -Зная, зная, не съм прост,

отгатнал другият въпрос!

         - Има ли от мед по-слад­ко?

- Сла­дък е съ­нят ни, брат­ко!-

         селянинът се обадил.

Царят им брада погладил,

         и изрекъл думи три:

         -Селянинът  по­бе­ди!

Но разкрий сега човече,

         тайната пред мене вече.

Отговори кой ти даде?

         И селякът му обади:

- Имам ум­на дъ­ще­ричка,

          тя отгатна ги самичка.

Сно­щи рож­ба­та ми злат­на

          га­тан­ки­те ти от­гат­на.

- Вкъ­щи бър­зо се вър­ни!

         Дъ­ще­ря си ми пра­ти!

Ни да ходи яз­ди, ни да язди!

         Да не е и с шепи празни!

Ни с подърък, ни без дар

        за любимият си цар!

И да не направи грешка -

        да е гола, но със дрешка!

Тръг­нал си се­ля­кът стар,

         Сут­рин­та пред своя Цар

явила се сама-самичка

         с радост мъдрата момичка.

Ях­на­ла ед­но коз­ле,

         но вър­ви все пак с но­зе.

         Ри­за­та и е сва­ле­на,

но е с мре­жа пре­ме­не­на.

         Но­си гъ­лъб­че за дар.

Щом ви­дя­ла своя цар,

         тя раз­т­во­ри­ла ръ­це

и към синьо­то не­бе

         гъ­лъ­бът си от­ле­тял.

Сма­ян, ца­рят се зас­мял,

         че е мъд­ра - сам раз­б­рал.

Пос­ле ум­на­та мо­ма

         той по­ис­кал за же­на.

 

При­каз­ка­та има край.

Но,  де­тен­це ми­ло, знай,

мъд­рост­та е дар без­це­нен.

Тя е би­сер скъ­по­це­нен.

Скъ­тай го и ти, де­те,

в сво­е­то доб­ро сър­це!