В безцелно скитане потънала,
навела смирено глава,
вървях с ръце тяло прегърнала
да се предпазя от студа.
По пътя срещаха ме хора
и тихичко шептяха жлъчни думи.
Нямах сили да се боря...
просякиня бях, а не човек за тях.
Но някъде, далече от дома открих
изгубила се... любовта.
С длани лицето покрих
невярваща в чудеса.
Изтрих в дрипите сълзите,
сърцето запрепуска като лудо.
И макар да не вярваха очите
съдбата ми поднесе мойто чудо!
Всеки има своето малко чудо...
Не спирайте да го търсите!