Тревата диша! Сетивата й

пият соковете от небето,

аромати, звуци, възприятия,

светлината,  лунен шепот.

Коварният косач посича

усмивката й от засада.

Лукав и страстен я задиря

нахален пролетният вятър.

Болките си вгражда в сънища.

Споделя със щуреца вечер

неизвървените си пътища,

неприютената си нежност.

А той обсебен и небрежен

разсеяно отвръща – Прррриит.

Усуква тъжната си песен

покрай снагата й в ширит.

Дъхти тревата до въздишка,

потъва в шепа от мълчание.

В очите на  нощта с излишък

изронва шепот и стенания,

в гледеца на зора ни вика,

да видим изгрева как плаче

и как разкъсва косът с кикот

индиговия шал на здрача.

Тревата по вселенски мъдра,

тъй както е
извечно стара,

усеща, че дланта на пътя

изтръгва корена й от земята

И стиска тихото си тайнство

в един зелен и кратък стих.

... А беше толкова прекрасно,

когато в стрък се преродих.