Дядо хлопна пиян, и прегърнал през кръста прасенце,
спря пред късния праг - и затули с каскета звездите.
Баба - стръвна, висока - с гласа си отчаяно-весел
го пресрещна отвън и мълчá. Сякаш яростно вика.

Хвана малкия розов и гневен до Бога страхливец,
запиля се из двора, надборвайки черното с лакти,
и намери местенце - покрòв, сякаш в нищото - ниша.
И се върна с шише. Биберонче, сълзящо от мляко.

Гали зурлата бавно. И с някаква тъжна наслада
смъкна черната своя забрадка... И тя БЕШЕ майка.
В моя празен прозорец - без татко - изгря тъмнината.
Слушах баба оттам. Песента ú надплакваше гайди.

И нощта мълчалива и тежка, увисна отгоре,
пълна с тръгващо лято. А още - сахарски гореща.
Дребнолика луна очерта ореол по прозорците.
Кипна нощна роса - като сгърбени восъчни свещи.

Тя приспиваше моя дочакан по тъмно приятел.
Моят брат. Кръв и плът - от калта и душата на Господ.
Дядо хъркаше вече. Доволен. Забравен. Забравил.
Само баба и аз... И прасенцето. В целия Космос.

2010*