Често сравняваме мъдрите хора със сови! Няма народ, който да не е създал легенди за нощните птици, които освен това, че дарявали хората с мъдрост се смятали за пред вестници на смъртта. От незапомнени времена появата на сова върху покрива на дадена къща се смятало за лоша поличба, смърт, катастрофа т.н. Очевидно лошата слава на тази птица заради печалните и крясъци е извоювала правото да я наричат погребалната, страшната предвестница на смъртта.

Древните гърци в своите митове и легенди често избягвали да говорят за нея, дори при произнасяне на името на богинята Атина Палада внимавали, защото с мъдростта и, свързвали близостта на Атина със совата стояща на ръката и! В някои арменски сказания совата се отъждествявала с дявола. В египетската митология тази птица символизира смъртта, нощта, тя принадлежи на царството на нощното слънце, спуснало се зад хоризонта .
В Индия совата е определена, като покровител на нощта и посланичка на задгробния свят, която съпровождала душите на мъртвите в тяхното вечно царство. В Китай местните я асоциирали с мълнията, със жестокостта, престъплението, смъртта.

В Северна Америка совата е символ на мъдрост, пророчество , перата и се използвали за украса и често изпълнявали защитна функция против черни магии и прочее.
В християнството нощната птица символизира силите на тъмнината, уединението, скръбта, лошите вести. Крясъкът на совата, може да бъде тълкуван като „песента на смъртта”, един жесток и печален символ на нечистата сила, на нощния демон.

Смъртта се разбира в различните култури съвършено противоположно. Така например в съвремието тя е нещо лошо и болезнено за семейството и обществото, но при първите жители на българските земи — траките — смъртта е била оценявана позитивно — като избавление от трудния земен живот. Хората са се обличали с бели одежди и са празнували, когато някой е починел. Нещо повече, за всяка жена е било чест да съпроводи съпруга си в неговия път, като бъде погребана жива заедно с него. Траките са погребвали, за да продължат в отвъдното, с техните воини конете и кучетата им, както и златото на мъртвия.

Съжалявам,че пускам такава тема на страницата на сайта, но в последните месеци намирам, че ми е трудно да пиша защото мисълта за смъртта на близък човек е неизменно ежедневие. Не знам, дали това помага или не, но съзнанието ми е обзето от тази неизменна причина, която не ми дава мир и покой. Искаме или не, един ден тя идва. Тя - смъртта и ни отнема любим хора, роднини, приятели, познати. Точно когато не очакваме, точно когато най-малко това трябва да застане на пътя и да пресече един човешки живот, без обяснение, без думи, без никаква логическа мисъл.

Мъка,и щастие... двата вечни антипода, нещата без които не можем, нещата без които никога няма да се разделим. Но по страшното е, че ТЯ-смъртта взима всичко и всеки без да пита, хората си тръгват без да кажат сбогом... И остават толкова недоизказани неща, толкова неизживени минути, толкова несбъднати моменти, желания … връщане назад няма.

Някои хора преминават набързо през живота ни. Други спират за миг и оставят диря в сърцата ни. Трети присъстват трайно в ежедневието ни, но без послание. След загубата им, никога не можем да бъдем същите !

Единствено за болката няма лек и най-добрия начин тя да бъде победена е тогава, когато я изживееш напълно. Когато и се отдадеш, приемеш, не я подтискаш, не я забравяш. Тогава когато говориш за нея , плачеш, крещиш за всичко това, което е наречено – да изразиш себе и за да може да ти олекне и да се отпуснеш. Може би е нормално, може би не но така е устроен човешкия организъм, да се съпротивлява и да облекчава тежките пристъпи на „тихата лудост”.

Другото ще свърши единствено времето…

Трудно е да приемем , че смъртта ни разделя. Иска ми се да намеря още една пътека за недоизживяното, но уви това са два различни свята, може би. Убеден съм, че хората, които са си отишли от този свят \"имат повече\" разбиране и \"повече усещане\" отколкото тези, които остават в материалното. Истината за тази раздяла е тази, че се случва и е неизбежна. Истината е, че трябва да бъдем наясно, за нас живите, опора могат да бъдат приятелите, семейството и онова което можем да постигнем от този момент нататък в повече, което ще бъде само за добро.

Когато изгубим някой и той си отиде завинаги от нас, никога няма да разберем дали някога ще поиска да ни каже нещо от отвъдното. Нито пък ще може да ни обясни дали животът оттатък продължава и какво всъщност представлява смъртта. Най-проблемното в тази ситуация е Страхът от неизвестното, за това че материята на човешкото тяло трябва да изчезне, за това че плътта, която си докосвал вече няма сила и с това, че един човешки живот свършва.

Подобно на предговора, ще се опитам да спазя задължителните ритуали, които дават мир на праха и покой за душата на починалия. Дали обаче това е достатъчно за него и за нас или още повече може да обърка нашите разбирания. Има и такива моменти. Загубих толкова много любими хора, че вече не помня детайлите. Времето наистина лекува. Всичко се преживява.

Понякога се чудя - било ли е?

Преди дни чух печален писък на сова. Това беше предупреждение, че след радостта и здравето, което ме съпътстваха през последните месеци идва и смъртта.

Тези дни научих много лоши новини мой близък умира, бавно и сигурно. Ще отсъства до края на живота ми и никога няма да види дипломирането на внуците си, техните сватби, нашите бъдещи радости в семейството. Иска ми се да сънувам, но уви. Не може да бъде избегнато тежкото заболяване от което страда.
Идва смъртта.

Иска ми се да бях видял сова само на сън! Някъде прочетох, че това означава тайни планове и бъдещи успехи, зависи какъв е цвета на птицата. Някъде между цялото това писане за совата и смъртта, която е неизбежна стигнах до извода, че легендите имат право, сказанията също и т.н… с настъпването на сумрака совите стават неспокойни. Защо ли?