Гледай ме в очите, “скъпа” болко!
Да, озадачена си, нали?
Сбърчи ги? А не! Следи ме зорко!
Ти никога към мен не се смили.
Ти какво помисли, “мила моя”?
Че така, без бой ще ти се дам?
Не си познала, няма да съм твоя.
И аз да хапя, мъко моя, знам.
С ръцете, впила в твоята гадна шия
смъртния, за теб, ще съм капан.
На глътчици, до капка ще изпия
отровната ти злъч. Ще стана храм,
където ти за милост ще се молиш.
Казах да ме гледаш тук, в очите!
Хватките си гадни да приложиш
пак ще съм ти вечно по петите.
Страданието ми, нима не стигна?
На хилядите други също не.
Защо ръка над беззащитни вдигна?
Защо посегна на това дете?
Ще кажеш, че са много като него.
Зная, но порасна то пред мен.
С това ли си поддържаш твоето его?
Отне му детството след оня ден.
А беше щура, весела, щастлива.
Заливаше с енергия и мен.
Понякога досадничко бъбрива.
С характер, взрив, с наивност заразен
Отмяташе косите, буйна грива.
Танцуваше и пееше в захлас.
За разприте с приятелки не бива
карез да диря. Случва се и с нас.
Юмрук върху живота й стовари.
Наситен, обладан изцяло с теб.
Не! Не бива твоите зидари
да я вградят във вечния вертеп.
Затягам примката със сетни сили.
Обръщам взор към Бога устремен.
Да разрушим, о Боже, помогни ми!
Оковите й, тежки, в този ден.
Крилете на мечтите й да върнем.
Да литне пак на детството в простора.
В очите й пак дяволче да зърнем.
Да загърби на обречени, отбора.
В очи ме гледай, болко! Там е сбрана
ненавист дива, злоба срещу теб.
В атака впускайки се, не в отбрана,
ще се взривя, ще разруша твоя вертеп.