Тревясаха пътеките на толкова приятели
към моя слънчев дом.
Дали домът ми отесня или пък слънцето над него
загуби топлина и светлината си?
Дали душата ми се вледени или сърцето ми изстина?
Дали животът погрозня, залят от злъч горчива
или природата е вече мащеха за своите чеда?
Дали душите влезли в лабиринта на безверието
без път и без посока скитат безутешни
в житейското ни късогледство?
Препънати от трудни дни
желанията оскотяха,
забравили достойнството.
Дълбае надълбоко коренът
на толкова разочарования
в сърцето на живота ни.
От погледи недоброжелателни
прибираме навътре сетивата си,
забравили за слънцето, за светлината и мечтите.
Ужилени от болката на неудачите
затваряме се в себе си.
Така потъваме в мълчание.
А в него дните губят цветовете си –
пресъхват бистрите води на вдъхновението,
увяхват нежните цветя на думите
в градината на чувствата.
Забравени от думите, забравили за тях,
мълчим в мъчително недоумение изправени.
За да не отвикнем да говорим
в гората непрогледна на мълчанието си,
редим ги търпеливо и с любов
в красиви стихове и рими
с надеждата света да променим,
да го отласнем към доброто
или да се оставим на подмолното течение
на самомнителното свое его.