Опъната яко, свисти тетивата -от нерви изплетена, здраво въже...А аз съм онази мишена, в коятоживотът стрелата си остра боде. Не спирай, животе, намазвай с отрова,натискай до долу, стрелата забий...Плътта ми отдавна я чака, готова.Пусни тетивата. И после се скрий... Отдавна край мене е кухо и празно,отдавна от теб не ухае на хляб…Ти ден подир ден ме убиваш, но бавнои подло залагаш ми трап подир трап... Добре, че не можеш да стреляш в душатаи жива е тази искра във нощта,която все още крачоли размятапо пътя към всяка човешка душа...