Започнах да говоря с многоточия.

Лъжите ми на тебе заприличаха.

И всеки сън крайъгълно ми сочеше

към кръстопът, по който ме обичаш.

Преливах сенки в тъмното на мислите

и пренареждах прашните надежди

мастилено увити в свойте свитъци,

които цяла вечност съм отглеждала.

А ти си там, гравиран в стиховЕте ми -

не са ми нужни думи за да помня.

Нали сме тъмни. Както силуетите,

разплакани в безумния художник.

И пак завършвам с късо многоточие

Нали разбираш? За да не излъжа,

че съм добре, щастлива съм и прочее,

когато мога само да съм тъжна...