На мама Станка и леля Елка,
на башалийския род – с любов!
Цял ден друса ни диканя
с малката сестрица.
Гледаме да слезе само
слънчевата пита
на една копраля ниско
там, над Бакаджика.
Боже, колко ни се иска
тати да извика:
„Свърши се за днес хармана.
Жадни са конете.
Хайде на реката! Само –
кротко ги водете
И на четири очите –
да пасат край слога!
Чужда стока да не пипат,
че е срам от Бога!
Хей – и умната! Вървете
на къде кайнака...
И - сберете гласовете:
„Янината” чакам!”
Строго дума – благо гледа,
смигва дяволито
и към бузките ни сегва
пак да ги ощипе.
Тъй – усмихнат си го помня:
с кърпа на главата.
Виждаше ми се огромен:
снопите премята
сякаш златни перушини
скубва от кръстците...
Ала все в очите има
своя болка скрита.
Кокалест, висок, с мустаки;
жилав и изпечен,
пиеше тютюна яко
на кръчмата вечер
и със юзче черно вино
болката тушеше...
Много ядове е имал,
но за тях мълчеше.
Цели сме осил и слама,
а очите – светят!
Поотупваме се само,
викваме и двете:
„Женала е дюлбер Яна” –
да ни чуе тати.
Като тая песен няма
нийде на земята!
Мятаме се на конете –
потни и горещи.
Мама пъхва ни в ръцете
по коматче с „нещо”;
туря стомните в дисаги,
тихо ни прекръства
и изпраща чак до прага
под чемшири гъсти.
Жега. Трепка маранята,
всичко се люлее
и журчат щурчета, сякаш
наща песен пеят.
Тупкат тежките копита,
вдигат прахоляци,
а от драките излитат
врабци на орляци.
Крякат жаби в ракитака,
долу, край върбите.
Кончетата все нататък,
без да им подвиквам
там, под сянката прохладна
спират в плитчината:
пият бавно, дълго, жадно
и опашки мятат.
Стомните се пълнят вече
спуснати в кайнака.
В лятната гореща вечер
Почваме играта.
Весело пръхтят конете,
Тръскат дълги гриви;
Хълбуците им просветват
Тъмни и красиви.
Пени се под тях водата –
Залезно-златиста.
Моята сестричка скача –
румена и чиста,
Чурулика като птичка –
Волна и щастлива...
А конете ни надничат
от чуждата нива!
Хукваме със сетни сили,
с викове и двете;
Боцкат златните осили
и горят нозете:
в тия зрели ечемици
дъх не ни остава...
Струйки – палави змеици,
плитките развяват:
„Братята ще ни се смеят,
тати ще се кара!”
Бакаджикът се синее
в лятната омара.
Селото е тъй далече,
а пъдарят – близо:
„Сигурно съзрял е вече
белите ни ризи!”
Чезне слънчевата пита
и припада здрачът.
Чуваме- туптят копита!
Викваме да плачем.
Посрамени сме и двете:
Там - насред реката,
вече яхнали конете
братята ни чакат
и люлеят равнината –
с кръшен смях и врява...
Жив е споменът в душата!
И не остарява!
26.08.2002г., с.Люти дол
Из поетичната книга \"Пътеки съм душата на България\"
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2023 uFeel.me