На мама Станка и леля Елка,

             на башалийския род – с любов!

                                   

Цял ден друса ни диканя

с малката сестрица.

Гледаме да слезе само

слънчевата пита

на една копраля ниско

там, над Бакаджика.

Боже, колко ни се иска

тати да извика:

„Свърши се за днес хармана.

Жадни са конете.

Хайде на реката! Само –

кротко ги водете

И на четири очите –

да пасат край слога!

Чужда стока да не пипат,

че е срам от Бога!

Хей – и умната! Вървете

на къде кайнака...

И - сберете гласовете:

„Янината” чакам!”

Строго дума – благо гледа,

смигва дяволито

и към бузките ни сегва

пак да ги ощипе.

Тъй – усмихнат си го помня:

с кърпа на главата.

Виждаше ми се огромен:

снопите премята

сякаш златни перушини

скубва от кръстците...

Ала все в очите има

своя болка скрита.

Кокалест, висок, с мустаки;

жилав и изпечен,

пиеше тютюна яко

на кръчмата вечер

и със юзче черно вино

болката тушеше...

Много ядове е имал,

но за тях мълчеше.

 

Цели сме осил и слама,

а очите – светят!

Поотупваме се само,

викваме и двете:

„Женала е дюлбер Яна” –

да ни чуе тати.

Като тая песен няма

нийде на земята!

Мятаме се на конете –

потни и горещи.

Мама пъхва ни в ръцете

по коматче с „нещо”;

туря стомните в дисаги,

тихо ни прекръства

и изпраща чак до прага

под чемшири гъсти.

 

Жега. Трепка маранята,

всичко се люлее

и журчат щурчета, сякаш

наща песен пеят.

Тупкат тежките копита,

вдигат прахоляци,

а от драките излитат

врабци на орляци.

Крякат жаби в ракитака,

долу, край върбите.

Кончетата все нататък,

без да им подвиквам

там, под сянката прохладна

спират в плитчината:

пият бавно, дълго, жадно

и опашки мятат.

Стомните се пълнят вече

спуснати в кайнака.

В лятната гореща вечер

Почваме играта.

 

Весело пръхтят конете,

Тръскат дълги гриви;

Хълбуците им просветват

Тъмни и красиви.

Пени се под тях водата –

Залезно-златиста.

Моята сестричка скача –

румена и чиста,

Чурулика като птичка –

Волна и щастлива...

А конете ни надничат

от чуждата нива!

 

Хукваме със сетни сили,

с викове и двете;

Боцкат златните осили

и горят нозете:

в тия зрели ечемици

дъх не ни остава...

Струйки – палави змеици,

плитките развяват:

„Братята ще ни се смеят,

тати ще се кара!”

Бакаджикът се синее

в лятната омара.

Селото е тъй далече,

а пъдарят – близо:

„Сигурно съзрял е вече

белите ни ризи!”

Чезне слънчевата пита

и припада здрачът.

Чуваме- туптят копита!

Викваме да плачем.

Посрамени сме и двете:

Там - насред реката,

вече яхнали конете

братята ни чакат

и люлеят равнината –

с кръшен смях и врява...

 

Жив е споменът в душата!

И не остарява!

 

26.08.2002г., с.Люти дол

Из поетичната книга \"Пътеки съм душата на България\"