Имаше едно момиче, което никога не можеше да намери момчето за нея. Повечето бяха с нея, когато имаха изгода, а после я оставяха като празна опаковка. Много пъти тя плачеше безутешно всяка нощ и се надяваше да я срещне подходящият, който да я направи щастлива и да я обича заради това, което е тя самата.

   Мина доста време, а този така чакан от нея просто не идваше. Накрая тя просто реши, че няма смисъл и той никога няма да се появи. Но неочаквано, точно когато надеждата я бе напуснала, се появи ТОЙ. За нея невероятния, нейното момче, перфектния, най-добрия от всички.

   Тя реши, че той ще бъде неин и направи всичко възможно да е с него. Правеше и невъзможното, за да види усмивката на лицето му. Дните минаваха бързо и неусетно. Тя беше щастлива, той също или поне така изглеждаше. Той говореше за бъдеще, за дългото време, което те ще споделят, ала уви...

   Една вечер той й се обади, искаше да се видят. Тя веднага отиде, целуна го и замръзна на място. В тази целувка тя прочете една единствена дума и малкият й свят се разби на милион парчета. Една дума – сбогом. Започнаха да говорят, но тя знаеше, усещаше.. нещо не беше наред. Той не се държеше както преди. Точно преди той да заговори тя го прегърна, прегърна го силно. Сълзите й вече напираха, душата крещеше остани, не си отивай.. обичам те, но той изрече думите...

   В този миг сърцето й заби бясно. Не можеше да спре дори сълзите, показа му слабостта си, рухна пред него. Той беше всичко, което тя беше мечтала, беше му дала всичко, беше направила толкова много жертви, отказала се бе от толкова много неща, беше загубила толкова много хора, само заради НЕГО, за да бъде негова. И да беше, но за кратко, всички спомени нахлуха в главата  й.. първата целувка и всяка следваща, нежните думи прошепнати в нощта, всички усмивки, всяка малка прегръдка, всяка радост, която той й бе донесъл. Единственото, което тя можеше да чуе бе разбиващото й сърце, всяка частица разпиляваща се на всички страни. Нейната любов бе предадена, тя самата бе изоставена от НЕГО.. перфектният...

   Минаха няколко минути, а сълзите не спираха да парят лицето й, всичко в нея се късаше. Тя знаеше, че всичко за нея вече е свършило, знаеше, че болката ще я довърши, но не го пускаше, опитваше се да запази последния момент прекаран с него, защото знаеше, че той вече няма да бъде неин. В един момент тя се изправи, отскубна се от него и побягна към къщи. Опитваше се да запази малкото гордост, която беше останала в нея.

   Прибра се и се затвори в стаята си. Там, прегърнала мечето, което той и бе подарил и започна да плаче неутешимо. За нея повече нямаше път напред, нищо вече нямаше значение. Щеше да се промени, нищо, никога нямаше да бъде както преди. Нощта тя прекара обляна в сълзи, стискайки мечето, понасяйки болката, която я раздираше отвътре... Защо отново бе наранената ?! Този въпрос не спря да я измъчва.. защо..

   От онази вечер тя се промени. Сърцето й се превърна в кубче лед, в което някой можеше да докосне много трудно. Стана това, което се кълнеше, че никога няма да бъде, изгуби способността си да мечтае, смееше се фалшиво, никога не сваляше маската от лицето си, изкорени всички останали чувства в себе си, стана кат сянка, бродеща сред живите.. просто тяло без  сърце и душа, защото в онази нощ те просто се разпиляха на парчета.

   И до днес, само вечер, когато е сама, показва болката, която , разяжда отвътре. Само тогава може да бъде себе си.. тогава ТОЙ отново е в мислите й. Спомените я поглъщат, сълзите падат по лицето. Тази агония продължава всеки ден и болката става все по-голяма, защото за пред другите тя го е преодоляла, ала само пред себе си тя може да признае, че за нея ТОЙ ще си остане единствения, този когото тя обикна и този, който я изпепели, само в тези самотни нощи тя ни се преструва, ала през деня всичко се повтаря и тя е бучка лед, но докога ли тази заблуда ще продължи, докога изпепелена, тя ще се опитва да върви, нима ще има сили, нима ще продължи.. едва ли, защото изпепеленото сърце не може да тупти, а изпепелената душа в тялото не ще се задържи..