Когато чуя воя на сирените,
за болката задавам си въпроси.
До толкова ли с нея вече свикнахме,
че се оказахме невероятно \"боси\"?
И чуждото страдание докосва ли
душите ни, опръхнали от злобата
или с насмешка гледаме на хората,
изтеглили със жребия прокобата?
Какво ли трябва, малко по-човеци да сме?
Да спреш и да помогнеш ще боли ли?
\"Какво ми пука? - чувам те да казваш,
че мен в борбата някой подкрепи ли?
И викове раздираха душата ми
и болката пронизваше ме гадно,
но никой не почука на вратата ми
да стопли челото ми хладно.\"
Това ли те направи злобен? - аз те питам,
че никой твоята душа не сгря,
или това е оправдание, което
пробутваш ми го уж, да разбера?
А болката случайно ли я срещна,
на нищо ли не те научи тя?
Когато помощ трябваше ти спешно,
ритника ли почувства в челюстта?
Светът във който си, такъв ли го желаеш -
агония и тежка самота?
С любов се болката лекува, знаеш,
не с удари \"под кръста\" и \"в гърба\".
Да спреш е време да се защитаваш вече,
че права съм, прекрасно го разбра.
Огледай се и помисли, човече,
нима не чуваш своята душа?
Тя приказка разказва за живота,
с любов към ближния, без суета.
макар и да я следваш с неохота,
при Бог те води тя и любовта.