Бе отминало лятото знойно.
Бе дошла есента.
В полето угари слягаха,
жълтееха в златно листа.
Надеждите пролетни,
бяха узрели.
Хамбарите пълни!
Вина - прекипели!
Бе есен!
Малко дълга и тъжна.
После зимата с нейния хлад.
Всичко това,
той го знаеше.
Години беше живял.
Сезон след сезон.
Отдавна, нищо
не го и вълнуваше.
Бе просто,
един застаряващ,
инат проявяващ,
упорит,
своеволен,
но с грива прекрасна,
с опашка пламтяща,
с изхвръкнали хълбоци,
с ноздри,
все още - огън изхвърлящи...
Но всъщност - бивш жребец.
А сега - един застаряващ,
обикновен,
впрегатен кон!
Когато дойдеше зимата мека,
завит под чула на топло,
когато с дъждовете
почваха да го \"въртят\"
коленете,
мисълта го връщаше
към нещо много далечно,
за жена,
която щеше да помни
сигурно вечно.
Беше - тъжна и мила!
Тя знаеше,
това е съдба!
На кобила!
Не се противи.
Не го приласка.
Не очакваше ласка.
Би приела и грубост.
Но му легна в сърцето,
нейната хубост!
И той дълго във нейната грива,
въздуха вдишваше!
И тихо въздишаше,
веднага разбрал,
че това е голямата,
неповторима и
последната,
знойна любов!
Нейната кожа вибрираше като
тръпка на полъх!
И той така не разбра,
дали прие всичко - изтръпнала?
Или топъл спомен
в сърцето прибра?
Години, когато
есен пристъпяше
и писък на птици,
от небето долиташе,
той за нея се сещаше.
И с ноздри,
въздуха тъжен поемаше.
И все му се чуваше
тропот копитен!
Към кроткия залез поглеждаше.
И даже го виждаше!
Как сламена грива слънцето скриваше!
И нечии потни ноздри
изпръхтяват наблизо!
И пак аромата на нейната грива
усещаше!
И тази горда изваяна шия!
И тези очи - каквито ги помнеше!
Тъжни, кротки и жално-самотни.
И тука той се сгърчваше
И умираше.
От самота.
От вина.
От любов.
Е, не! Всъщност - живееше.
Като хората!
Конете и те,
без любов оцеляват...
Упорити.
Инат проявяващи!
Макар и впрегатни.
И все пак,
зимъска мечтаещи...
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me