Защо, Поете, нямаш днес покой?
На музата възсядаш пак крилата,
но виж се - вместо в образ на герой,
приличаш на онази... със метлата.
И музата... Май малко избледнява,
а виждам - и крилата и са с кръпки...
Огризки от отколешната вяра
край теб се валят... В нечестиви стъпки
потъпкан днес денят ти, знам, лежи...
И тези, дето тъпчат, са мнозина...
Кажи, Поете, не мълчи... Кажи
какво те мъчи... Няма да ти мине,
но болката ще поделим на две!
То, хубавото, всеки го споделя,
но лошото... се пие без мезе!
Е, казвай... Ще опитам да намеря
за теб една добричка дума днес.
Макар и мен отвътре да ме стяга,
макар и моят ден да е злочест...
Че вчерашното „утре” днес... избяга,
превърна се във мрачното „сега”...
И определя днешното ни „утре”,
което ме изпълва със тъга...
Защото е проядено отвътре,
обречено, преди да се роди,
да бъде изродено и нерадно....
Ей туй, Поете, мене ме боли!
Боли, че днес е времето... безславно!
Че се излюпват птици без крила!
А тия - със крила - са без небе!
И знам! И тебе мъчи те това!
Остава ни въпросът: Накъде?!