Колко безпощадно времето минава

и повлича ни във кръговрат необратим.

Държим се здраво за повърхността корава

без да се научим да летим.

 

Вървим напред към бъдеще по-ясно;

стремежът пътя ни посочва

и следваме го със затворени очи; безгласно.

градим живот, но без представа точна.

 

Гледаме през телескоп с стъкла дебели,

смътни образи в далечината плуват;

оформяме ги във мечти и цели;

добиват вид и вече близо ни се струват.

 

Но телескопа само тях показва.

С едно затворено око и друго към небето,

светът около нас се скрит оказва;

„сега” и „тук” остават някъде в небитието.

 

И неразумно е, защото утре щастие няма

и никога да го планираме не сме могли.

От ден на ден ковем го от парче стомана;

изстине ли, оставя само съдове с попарени води.

 

По свойта писта тичаме заето,

а на всяка крачка шансът вика с тънък глас

и мислим колко маловажно е това, което

миг след миг минава покрай нас.

 

Но краят край е и ни чака търпеливо.

Бавно, бързо – все ще стигнем и до там,

но дали ще разбереме колко е красиво

най-обикновеното в света голям.

 

Онези малки думи, жестове, усмивки;

частици чувства силни и несподелени.

Носят се в премени със безброй извивки

и откриват ни се щом поспрем, от пътя изморени.

 

Едно от тях четеш сега

и ако тихо казваш си „Каква шега!”;

то знай, че прекалено бързо тичаш

и от емоции безценни се отричаш.

 

Със малко разум здрав да заплатиш,

света да обрисуваш с собствени бои,

не значи на високо сляпо да летиш,

а да узнаеш как на трудностите да се устои.

 

И нека този краен реализъм

да освежим със полъх романтизъм.

Да видим колко красота ще доловиш

в следващите пет минути; знай, ще ми благодариш!