\"...People are strange when you\'re a stranger
Faces look ugly when you\'re alone
Women seem wicked when you\'re unwanted
Streets are uneven when you\'re down...\"
The Doors

Понякога листът е празен,
понякога безнадеждно е пуст.
Напомня понякога на вълни,
но никога - на Иван Златоуст.
Понякога природата плаче,
понякога – само вали.
Никой не мисли за никого,
от мълчанието много боли.

А времето неуморно разлива
на съдби невидими капки,
то без за миг дори да почива
затваря човешките папки.
И никой не пита с кого
всеки ден опитваме да се борим,
чии ли са въздухът и водата
че зидаме помежду си стобори?

Светът превръщаме в пустош
от сенки на осъдени души.
Вървят, без да се виждат,
а жребият техен мълчи.
Раздяла след раздяла се редуват,
нанякъде сляпо бързат коли,
нощем целуват се фарове,
по пътя се разминават съдби.

Смъртта е последно забавление
щом обичаш страстно живота,
но понякога е избавление
и лек по пътя към доброто.
Бога с омраза споменават
на кораб с разкъсани платна,
скелети бутилки пресушават,
очаквайки последната вълна.

Понякога бих искал да викам,
по-често – с някого да помълча.
Поредният живот си отминава,
пророчицата всичко ми позна...

PS. Бих искал с този стих да благодаря на един прекрасен и скъп за мен човек -Диана, без която не бих написал своята пиеса. Може би сега слуша “Doors”, пуши замислена пред една свещ и морските вълни...