Никога не разбираме напълно нещо, докато не го преживеем. Мислим си, че знаем точно как се чувстват другите, но чак по-късно разбираме, че това е фалшиво съчувствие. Завиждаме, когато другите са щастливи и се радваме, че не сме ние, когато страдат. Може да не е правилно от морална, християнска и човешка гледна точка, но поне е истинско. Мислех си, че знам какво е да погребеш човек, когото си обичал цял живот. Да видиш този човек със скръстени ръце и със свещ до главата, да видиш как го затварят в кутия и го спускат в дупка в земята... Всъщност се оказа много по-тежко, отколкото съм предполагала. Мислех си, че знам какво е чувството от разбитото сърце. Мислех си, че знам какво е чувството от предателството на близък приятел. Мислех си, че знам много неща, но съм грешала. Всички сме хора и това ни прави склонни да си създаваме грешни впечатления, да съдим прибързано. Лепим етикети още от пръв поглед. Вярваме на най-повърхностното, най-заблуждаващото - външният вид. Колко пъти трябва животът да ни навира в лицата, че нещата са не винаги такива, каквито изглеждат? Колко пъти трябва да се разочароваме, за да се научим да спрем да се надяваме? И тъй като това са типично човешки качества, а ние винаги ще бъдем хора... Е, предполагам, че нещата никога няма да се променят.

                                            04.08.2011