Можем ли все още да обичаме,

след бурите житейски уморени,

към любовта си можем ли да тичаме,

и да се чувстваме със нея преродени…

Забравихме ли болките , обидите,

и сълзите проронени в нощта,

за да отворим път на чувствата си…скритите,

дълбоко скътани във нашите сърца…

Когато тялото ни болка го измъчва,

стенем и проклинаме, дори не спим,

пътя към изцелението се отключва,

и следваме го дОкато се изморим.

Но щом душата страда принизена,

отхвърлена, забравена в калта,

дори за тялото ни тя е отчуждена,

свлича се и слива се с прахта.

И пак…можем ли все още да обичаме,

макар да сме далеч един от друг,

и тихо, дори безгласно да изричаме,

„Обичам те! Желая те! За теб съм тук!”