Тя е толкова, мъничка, Господи!
Поноси я, като птичка e лека,
та с подбити петички и боса
да не ходи по тая пътека

към рая ти...  Боже, вдигни я,
на гръб поноси я, перце е.
Ти си силен – за двама, за трима,
а тя е само въздих и телце.

Тя е толкова хубава, Господи,
отреди й най-светлия ъгъл
до коляното твое, до трона ти,
този бисер да грее в отвъдното.

Да отчувам не беше ми писано
докрай свойте рожби и птици.
В лястовица дано я превърнеш,
или славей, дори гургулица

и да слушам как сутрин ме буди,
как гъргори под сънната стряха,
как приплясва с крило или гуди
във гнездото си кротките малки.

Ала, Боже, и колкото мъдър
да си – в плана ти нещичко куца.
В компаса за душите отвъдни
колелцата отдавна скрибуцат.

Бъркаш често, прости, че ти рекох,
на езика ми просто се случи.
Щом някому вземеш детето му,
кажи ми – на какво ще го учиш?

Там пожарът, където горял е,
тревите повече не поникват.
Твойта мъдрост понякога грях е,
ако празно сърцето ти виква

към земята, без жал ако жънеш,
без да мислиш какво ще оставиш –
коренища, гнилоч или тръни,
или райски уханни дъбрави.

Аз си бъбря така... не ме слушай.
Там, върши си, каквото си трябва.
...влача примка отдавна на гуша...
...вместо кръст нося в пазвата брадва...