По средата на важна среща у мен изведнъж се появява желание за тялото му, за уханието му, за ласките му които правят кожата ми все по - мека и топла. Ако вие господа , с които трябва да уговоря сделката, само за секунда надникнете в главата ми ....
         

           Методично и целенасочено повеждам преговорите към финиш защото го искам и бързам да му се обадя по телефона. Вече от седмици правим любов внезапно и на напълно необичайни места защото нито той нито аз можем да чакаме вечерта. Измъкваме се от работа, срещаме се на аерогарата защото аз ще посрещам делови партньори, или в заседателната зала на неговото архитектурно бюро, или в подземния паркинг на мола защото е най - близо. Треперене на цялото ми тяло,  мускулите на ръцете и краката  му втвърдени от опустошително желание, притаени стонове, бързо и задъхано дишане и адреналин от това че зад стената са колегите или други хора. Как да ви разкажа за вечерта в операта? Първите тонове от увертюрата на \"Травиата\" зазвучават когато Павел заключва вратата на ложата и ме повдига от стола. С едно премерено рязко движение ме изправя и подпира на стената в най-тъмната й част. Бързо пъхва ръце под роклята ми и започва бавно да сваля бикините целувайки ме. Изтръпнала съм от страх и страст. Виолета възпява своята любов на сцената. Оглушала и заслепена  от страст  вътре в себе си чувам гласа й. Тази любов е ДАР от БОГА! Тя е ЧУДО!
             - Попова, как си ? - чувам гласа на Светлана в телефонната слушалка. - Изпрати ми бързо твойта маникюристка в офиса. Довечера имам среща с Павел. Ало, ало , къде си?....
Чуваш ли ме?

              Безумие, гняв, унищожителна болка!!!


              Всяка сутрин отивам на това място - на ръба на една скала. Още преди да изгрее слънцето заставам там. Всяка сутрин съм все по - близо до края. Пред мен в краката ми е пропастта, която аз почти не осъзнавам , а далеч пред мен се стелят планините които са част от безкрая в който искам да потъна. Не искам да имам желания и спомени. Надявам се първите лъчи на слънцето да ме изгорят и превърнат в част от себе си. Привлича ме неудържимо простора - искам да се слея с него и да се освободя от болката. Там напред и високо е свободата. Там няма да бъда жената, която обичаше, ще бъда просто една частица  от всички съвършено еднакви частици  като мен -  без страст, без чувства, без емоции. 
                Намерил ме е Радослав. В продължение на час и половина се е катерил нагоре по стръмните и опасни скали с моето тяло на гръб. Вървял е пеша с безчувственото ми тяло на ръце без да знае дали изобщо ще успее да ме спаси. Неговата сила и желание да живея е преляло в мен. Когато са ме занесли в болницата докторите са ме отписали. Събуждам се от комата и изпитвам страх и гняв, че онази болка пак ще ме превземе. Ще заглуши отново всичко останало у мен и ще къса парче по парче от сърцето ми, от съзнанието ми и от мен самата. Ще ръфа,  ще дере с нокти, а на мястото на откъснатото отново и отново ще пониква страдание  - все по- голямо и по - голямо. Имам един единствен спомен вече - за светлината която ме обгръщаше и едновременно с това и аз бях част от нея. За невероятното спокойствие и за свободата с която се реех. За невероятното щастие което изпитвах от това че вече нямам тяло. Неистово исках да се върна там.
                   Около мен се суетят няколко приятели които са дошли  да ме видят. Говорят ми, а аз ги гледам  и мълча - виждам отражението си там. Празни и безумни очи, изпотрошеното ми и накъсано тяло, което мразя и мълча, мълча и мълча. Нямам какво да кажа - никой няма да разбере.