Кой е виновен? Има ли вина? Не ме интересува.
 

                   Чувам гласа на Светлето, която говори с Радо:
                   - Нито един път не ми мина през ума, че той се среща и с двете ни. Ние с нея се разбрахме още в първата секунда. Сега вече не мога да си простя. Не може  да започне като на шега и така да свърши! Защо не ми е казала, защо аз не й казах?
                   - Ако това може да бъде някаква утеха за теб ще ти кажа, че никой не знаеше за тях двамата - гласът на Радослав е тих и потиснат.
                   - Докторите казаха, че тя  е парализирана и никога повече няма да се изправи на крака!
                   - Не знам какво се прави в такива случай,  дори не знам какво да кажа сега. Исках, толкова много исках да имам деца от нея, а тя се смееше когато й го казвах.
                    Говорят за мен като че ли ме няма в стаята но това никак не ме притеснява защото мен вече нищо не може да ме развълнува.Тялото ми напълно самостоятелно продължава да изпълнява всичките си функции и да е живо. Но очите ми са празни и забити неподвижно в тавана. Нито в душата ми, нито в сърцето ми има емоция или чувство - дори пепел от тях не е останало. Мъртва съм.
                     Четири години вече часове наред единственото което виждам е стаята в която лежа. Продължавам да мълча. Нямам какво да кажа. Павел се грижи за мен като за бебе. Идва, ляга на леглото до мен, прегръща ме през раменете и ми шепти - също както преди. Работи в къщи, за да е близо до мен всяка една секунда. Приготвя ми закуска, обед или вечеря и се опитва да ме нахрани. Но парализата пълзи нагоре и все по-нагоре. Стигнала е вече до стомаха ми и оттам пътя до сърцето е кратък. Скоро всичко ще свърши. Въпреки неговата всеотдайност и любов.
 КРАЙ