Умора, суета и вечно бързане.

Не можем да насмогнем с крайни срокове.

Бавно пред тези демони отстъпваме.

Душат ни стегнато - същински смокове.

Земята е пресъхнала от чакане.

Небето гони облаците с вятъра.

И плачем отчаяно, вяра нямаме.

Смъртта ни плаши, косата размятала.

На слънцето не можем да се радваме -

изгаря ни по кожата, по вените.

За да гадаем, хвърляме си зарове,

но вътре в нас все по-сиво-студено е.

Дали ще свърши вечното ни бързане?

Дали ще можем да намерим сълзите,

които често в ъглите си скриваме

и така боли, така тежи в очите?