Нарани те жестоко...

Докога ще търпиш?!

И сълзи не останаха...

Виж,

няма смисъл в играта банална,

всичко е ясно,

прозрачно,

кристално...

Тъй се разумът пали

и останал без сили

опъва до скъсване вратните жили...

А сърцето премигва и се леко протяга...

От една маргаритка

листенцата бягат

и въпроса към всяко е до болка еднакъв:

„Аз го обичам и... аз ще го чакам“...

И какво от това, че със присмех отвръща

любовта ми към него е винаги същата...

И какво от това, че очите ми плачат...

За да вземеш ли даваш?

Май е трудна задача,

ала вярвам решима

във света прозаичен да живееш във рима...