ПРОЕКЦИЯ ВЪВ ВЕЧНОСТТА

 

 

Белязани от древен грях потаен,

мъчително проклятие търпим –

подхвърляни ту  в пъкъла,

ту в Рая –

над Бездната ръцете си държим.

 

Каква зловеща сила прекроява

гоблените на нашите съдби ?

Отгоре с обич нежен цвят посяваме,

отдолу плесен гибелна пълзи;

един към друг стремим се неуморно,

а помежду ни хлъзгав зид расте;

решаваме да полетим в простора,

но се пречупват нашите криле ...

 

Обречени сме –

до една Голгота

да стигнем – всеки по различен път,

сред зли очи да ни тече животът

и зли езици да ни пакостят;

в тресавище от гнило безразличие,

сред джунгла от настръхнали сплетни,

на чувствата си святото величие

да браним с крехки сили дълги дни;

в жарава от печал

да газим боси

и люшкани от нестинарски транс,

като единствен щит пред нас

да носим

свещената икона –

Любовта.

 

В душите си –

подземия от рани –

заключили сме своите сълзи,

копнежи, страсти, болки неразбрани...

и нечовешки писъци 

таи́м.

През дим от неизтляла безнадеждност

осиротяла пролет в нас дъхти.

Затулени от плахата  си нежност,

докосваме се  в нашите мечти.

До Истинската среща –

след Безкрая –

един без друг дали ще устоим ?

 

Там, дето се разбулват всички тайни,

прокобата с Любов ще отменим.