Проплаква китара.

 

Сред гъсти къдрици

на тръпна маслинова нощ

поетът сънува лъчи на зорница...

 

Но драснат е

белег жесток –

сънят е обречен,

часът е фатален –

пълзи към гръдта му смъртта

с насочено дуло,

зловещо-брутална,

наточила страшна коса.

 

Поетът сънува зелени полета,

бездънно небе и река,

и смугли танцьорка с искрящи дайрета

в зелената сочна трева.

Поетът е млад –

като всички поети

ликуващ,

витаещ,

трептящ...

 

Но будна е тъмната орис

нелепа

и нейният зъл кочияш –

връхлитат внезапно и грабват

по списък

когото когато решат –

сънят недовършен,

стихът недописан

не ще ги омилостивят.

 

Поетът нагазва

в тревата смутена,

обгърнат от мрак вцепенен,

изсвяткват към него дула,

заредени

с жестокост и гняв заслепен...

Прибира душата му

с черна каляска

злокобният бдящ кочияш

 

Ридае китара.

 

А в мрака проблясва

сълза на куплет

недопят...