Понякога си тръгваме с \"достойнство\",
нищо, че сърцата ни кървят.
Обгърнати с фалшиво благородство,
то думите и в изгрева скърбят.

Заключваме си спомена в ковчеже,
но носиме ключето на врата,
та в миг на болка, безметежно,
капака да открехнем. Суета.

Да. Влизаме на пръсти и отново
се срещаме с отминали неща.
Докоснати, превръщат се във слово.
Преписана съдба върху листа.

Понякога си тръгваме с \"достойнство\",
с загнездена в душите ни тъга.
Дали не проявяваме геройство,
на никого ненужно... при това!?