Слънцето с последен лъч ръката ми докосна,
а погледът съзря ми полумесецът красив.
Нощта пристъпваше тъй плавно,
тъй както споменът разливаше се в мен
от изминалият ден.
Отправих крачка плаха към тъмния ми дом,
за да мога там със смели чувства
да заплача пак за теб.
В сълзите си мътни, давех ли давех спомена ням,
дори да съзнавах, че плача ден след ден,
а споменът не заговаря.
Лунна пътека в леглото си имах,
а нямах пътека към теб,
защото отдавна от мен бе заличен.
Сънят ми - като теб ми изневери,
защото и тази нощ закъсня -
нищо че среща с него бях уредила.
Ръцете ми верни, към тях се протегнаха,
хаповете към устните принесоха
и всичко се указа в мъгла,
и звездите угаснаха - очите затворих,
а слънцето в лъч се усмихна,
но аз не видях, защото заспах!