Когато бях на четири годинки
в един отдавна неотварян шкаф
открих случайно книжка със картинки.
От челната корица величав,

възседнал кон и с боздуган в ръка
ме гледаше юнак в желязна броня.
Изправен бе на задните крака
и в полет сякаш бе застинал коня.

В нозете му се валяше сразен
човек с чалма и кървав ятаган.
От тази сцена силно впечатлен
попитах дядо, този великан

какъв е, кой е падналият мъж...
Така разбрах за Марко Кралевити,
за Чер Арап, и как нашир и длъж
юнакът славен бранил е земите

поробени, за три синджира роби
разказа ми, за каменния кръст
над селото, че там почива в гроба
сърцето му под българската пръст.

Там някъде, от този древен кръст,
от книжката, от разказа на дядо,
духът свещен на българското, ръст
у мен изправи и в кръвта ми млада

се вля и част от родовата кръв...
С годините, разбира се, научих,
че кралят Марко се предава пръв
на турците, че пада като куче

във поход турски срещу влашки княз...
Но питам се, дали ако тогава
ми беше обяснено, че за нас
крал Марко е предател, и че слава

и почит незаслужено народа
отдава му, с такава силна страст
бих оценил след време, че свободни
живеем днес, защото преди нас

в изпятите за краля Марко строфи
навярно е повярвал и Васил
от Карлово, и Христо от Калофер...
Защото все едно дали е бил

васал или закрилник, според мене
чрез песните, легендите, митът,
сред бездните на робството спасен е
на българското бъдеще духът.