Силфидите на 
болните желания
въздишат тихо.
Времето кърви.
На рамото ми - дагма.
Наказание.
Кога ли пък
разбирал си ме ти?!
Ще търсиш устните ми
с жлъч да ги разкъсаш,
ще дишаш трудно
и ще ти тежи,
но аз ще бъда
от гранит по-сляпа
и просто ще ме няма.
Може би.
Сега се спъвам в
думи неизказани,
които като камъни дерат
по босата ми слабост.
Май омраза е
покритата с парцали ласка
в свят,
отрязал си крилата,
дъвчещ времето
и плюещ сънища..
в трошащо се небе.
Обръщаш гръб и виждам -
лъсва темето
на грозна страст...
богиня без сърце.