uFeel.me
Малолетни престъпници - 6
Автор: la_tormenta,  1 септември 2011 г. в 12:10 ч.
прочити: 225

Емилия

Вещицата

 

    Рано сутринта Емилия стоеше на пода в стаята си. Беше си облякла униформата и чакаше майка й да я повика, за да я заведе на училище. Момичето беше запалило една стара червена свещ пред себе си и говореше с някого. Нямаше друг в стаята, но Емилия водеше разговор. Гледаше така, сякаш срещу нея имаше друг човек… седнал на пода.

- … Но тя е ужасна. Днес пак ще ми се присмива и ще ми казва, че съм чудачка. – говореше Емилия и след миг мълчание, сякаш чакаше някой да се изкаже, тя продължи – Знам, че не съм като нея и като останалите, но…

   Тогава на вратата се почука.

- Еми, чакам те в колата. – чу се гласа на майка й.

- Добре, мамо. – отвърна момичето – Трябва да тръгвам. – обърна се към невидимия си събеседник и загаси свещта. Скри я под леглото си и излезе от стаята.

    Емилия беше тринадесетгодишно момиче. Имаше черна коса, с къса прическа. Очите й бяха светли и някак омагьосващи. Кожата й беше светла, почти мъртвешка. Не обичаше да стои на слънце и винаги изглеждаше много бледа. Беше много затворено дете. Не общуваше с много свои връстници и беше аутсайдерът на класа. Всички я имаха за странна. Емилия нямаше приятели и винаги след училище веднага се прибираше вкъщи. Нямаше търпение да се върне в стаята си, сякаш някой я чакаше там…

- Довиждане, миличка! Ще се видим вкъщи. – каза Марина, когато остави дъщеря си пред училището.

- Довиждане, мамо! – отвърна й Емилия с целувка и слезе от колата.

   Веднага щом майка й потегли, момичето забеляза как една групичка нейни съученици я наблюдават отстрани и я сочиха с пръст. Кискаха се за нещо. Емилия вече беше свикнала да бъде „мишена” за подигравки… Знаеше, че е по-различна от останалите и колкото да не й се искаше, всеки ден й се присмиваха за нещо.

    Тогава едно красиво русокосо момиче приближи до нея. Емилия я забеляза, но не се спря, а продължи към класната си стая. Момичето я поздрави, но тя не отговори на поздрава и вървеше напред.

- Хей! Не чу ли, че ти казах „Здравей!”?

- На мен ли го каза? – изненада се Емилия и се спря – Не вярвах, че ще ме поздравиш някога.

- Е… Явно си сгрешила.

- Мхм. Ами… Здравей! И довиждане. – усмихна се Емилия и продължи.

- Почакай малко! – тръгна след нея русокоската – Виж, знам, че сигурно не ти се иска да говориш с мен, но…

- Защо не си с „подчинените” си? – попита Еми.

- О, за приятелките ми ли говориш… С тях се скарахме. Много е сериозно и исках да те попитам дали може да седна днес при теб. – с невинна усмивка я погледна момичето.

- Алекс, ти сериозно ли?!

- Да. – кимна с глава – Знам, че няма да забравиш изведнъж за всички гнусотии, които съм ти причинила, но наистина искам да се променя. Искам да бъда твоя приятелка.

   Емилия нямаше доверие на това момиче. Алекс бе най-популярната в цялото училище. Всеки искаше да бъде приятел с нея, защото беше красива и богата. Тя винаги се подиграваше на останалите, които са малко или много по-различни от нея и нейното обкръжение. Емилия предпочиташе да й даде шанс, но да не й се доверява напълно. Алекс беше намислила нещо срещу нея…

    Двете момичета седнаха на един чин. Досегашните приятелки на Алекс влязоха в класната стая и я погледнаха с усмивка. Не си казаха и дума. Тогава влезе учителката и раздаде по един тест по математика на учениците. Алекс се притесни, защото не беше особено добра по който и да е предмет. Емилия обаче прие теста с усмивка. Винаги се справяше отлично, сякаш някой й помагаше тя да постига отлични резултати.

- Какво ще правим сега? Не зная нищо по математика. – каза й Алекс.

- Спокойно. – усмихна й се Емилия – Роза ще ни помогне.

- Моля?!

- Аз… ще ти помогна.

- Благодаря ти! – прегърна я приятелски Алекс.

    Емилия веднага започна да попълва теста. На никой въпрос дори не се замисляше, а веднага пишеше отговора. Алекс я гледаше с недоумение. Не разбираше как е възможно това. Емилия видя изумлението на лицето й и просто се усмихна. Позволи й да препише отговорите. Помисли си, че може би наистина ще стане приятелка с най-популярното момиче в училище и това ще й помогне да не бъде аутсайдер.

- Хей, благодаря за помощта! След училище ще дойдеш ли вкъщи? Ще бъда сама, а вече нямам други приятелки, които да поканя. – омайваше я с думите си Алекс след часа.

- Наистина ли ме каниш у вас? – не можеше да повярва Емилия – Приемам, разбира се.

- Супер! – радваше се русокоската.

   Часовете в училище приключиха следобед. Емилия се обади на майка си, че няма да се прибере веднага и с Алекс тръгнаха към дома й. Тя не живееше много далеч от училището. Къщата й беше голяма и много красива. Имаше прекрасна градина и басейн. Емилия не можеше да повярва, че е на това място. С Алекс се разходиха в градината, гледаха различни снимки и после русокоската й показа стаята си. Беше огромна! Имаше всичко, което би могла да има една истинска принцеса. За миг Емилия й завидя, защото нейното семейство не беше толкова богато и нямаше как да й осигури всички „глезотии”, които имаше съученичката й.

- Еми, - така започна да я нарича Алекс – позволи ми да те гримирам с моите гримове. Никога не носиш грим и искам да видиш колко добре ще ти стои. Моля те!

- Е, добре… - съгласи се Емилия и седна на леглото.

    Алекс се зарадва, че не й отказа. Взе си чантичката с гримове и започна да „разкрасява” Емилия. Не искаше тя да се вижда в огледалото, докато не е напълно готова. През цялото време си говориха за различни съученици и случки, които са се случили наскоро. Емилия се чувстваше щастлива. Никога не бе си и помисляла, че с най-големия си враг ще бъде в приятелски отношения.

- Приключихме. – съобщи Алекс и мигновено извади един фотоапарат – Сега се усмихни! – и направи снимка на Емилия, преди тя да се е видяла в огледалото.

    След като я засне с фотоапарата си, Алекс не спираше да й се смее. Емилия не разбираше защо… Стана от леглото и се погледна в огледалото. Ужаси се. Алекс я беше гримирала като клоун и не спираше да й се подиграва. Очевидно всичко е било нагласено. Емилия разбра, че тя никога не е искала да бъдат приятелки, а просто да има идеална възможност да й се подиграе… отново.

- Глупачка! – каза й през сълзи Емилия и си отиде.

- Друга е глупачката! – не спираше да се смее Алекс – Чудачка!

    Емилия се прибра разстроена вкъщи. По пътя всички се обръщаха и я гледаха странно. Чувстваше се ужасно… Не позволи на никой в дома й да я види как беше гримирана. Веднага се заключи в стаята си и след като се наплака започна да чисти лицето си. Извади свещта, която беше скрила под леглото си и я запали. Седна на пода и избърса сълзите си.

- Видя ли какво ми причини? – попита Емилия – Подигра ми се. Кой знае на кого ще покаже снимката… - за миг замълча – Да й отмъстим? Така ще направим! Знам, че ти ще ми помогнеш, Роза. Ти си ми единствената приятелка.

    Да, така беше. Роза беше единствената приятелка на Емилия. Само с нея тя споделяше. Това приятелство не беше обикновено. Роза всъщност беше във въображението на Еми. Тя я виждаше всеки път, когато запалеше червената свещ. Виждаше я като момиченце на нейната възраст, което дори имаше физическа прилика с нея. Роза беше до нея винаги, когато имаше нужда, помагаше й в училище и в моментите, когато бе тъжна.

    Животът на Емилия се беше променил преди две години. Тогава баба й почина внезапно, без лекарите да си обяснят причината. Тя намери сред вещите й едно малко сандъче, в което си мислеше, че има играчки. Но това, което намери в него не бяха никакви играчки. Бабата на момичето се беше занимавала с магии и Емилия откри една стара книга. От нея научи много неща. В сандъчето беше и тази голяма червена свещ, която й помогна да открие Роза. Тя не каза на никого за това, което взе след смъртта на баба си, не каза, че се занимава с вещерство именно заради нея.

    Оттогава Емилия се промени. Научи много, но никога не практикуваше уменията си, защото се страхуваше. Боеше се да не причини нещо лошо на някого. Сега обаче реши да даде всичко от себе си и да изпробва наученото. Беше много огорчена от постъпката на Алекс и искаше на всяка цена да й отмъсти, независимо какви може да бъдат последствията.

 

     На следващият ден Емилия отиде в училище. Забеляза, че всички, които я видеха, започваха да й се смеят и носеха със себе си някаква снимка. Видя на пода в класната стая една от тях. Това бе снимката, която й направи Алекс. Беше написала с големи букви: „Емилия е клоун през свободното си време” и ги бе разпространила из цялото училище. Приятелките, с които уж бе скарана й помагаха в мръсното й дело. Емилия се почувства по-унизена отвсякога. В лицето на всеки срещнат в училище виждаше присмеха му към нея.

    През междучасието всички излязоха навън, освен Емилия. Тя искаше да избегне подигравките, а и имаше друга работа… Когато остана сама в класната стая тя извади от раницата си една кутия и се доближи до чина на Алекс. Взе чантата й. Усмихна се доволна, защото това бе началото на нейното отмъщение…

    Малко по-късно всички ученици отново се върнаха по класните си стаи. Алекс и приятелките й не спираха да шушукат за Емилия и да се присмиват. Тогава влезе учителката по математика и върна тестовете, които правиха учениците. Само Емилия и Алекс имаха отлични оценки. Учителката ги поздрави, а русокоската погледна със задоволство Еми и й намигна. Заради помощта й изкара тази оценка. Отвори раницата си, за да извади бележника и тогава от там излетя една голяма черна пеперуда. Алекс се стресна и изпищя. Всички се обърнаха към нея и видяха пеперудата да кръжи наоколо. Учителката отвори прозореца и тя отлетя навън. Алекс се беше уплашила. Погледна към Емилия и присви очите си. Явно я подозираше. След часа отиде при нея. Разпръсна тетрадките и учебниците й на пода. Емилия я погледна с почуда, а зад Алекс застанаха останалите от класа.

- Знам, че ти ми направи този номер с пеперудата. – каза ядосана русокоската. – Няма да оставя нещата така!

- Не знам за какво говориш. – отвърна Емилия.

- Не ме предизвиквай, чудачке!

- Ти вече ме предизвика! – изправи се от мястото си Еми, а русокоската направи крачка назад – До тук беше с всички унижения! Сега е мой ред! – довърши тя и си събра тетрадките от пода.

    Когато прибра всичко в раницата си Алекс я блъсна. Емилия падна и удари ръката си. Погледна към момичето със странен поглед, от който я побиха тръпки. Каза нещо, но беше неразбираемо. Звучеше като проклятие! След това се изправи и си отиде у дома без дори да се интересува от това, че има още часове. Всички останаха смаяни от смелостта на Емилия да се опълчи на Алекс. От друга страна русокосото момиче изпита страх. Не разбираше защо, но изведнъж започна да трепери. Седна на чина си и приятелките й започнаха да й казват колко добре се е справила с чудачката. А Алекс сякаш не беше на себе си. В главата й звучеше гласа на Емилия. Опитваше се да разбере какво точно е казала, но така и не успяваше. През ума й мина мисълта, че тя може да е вещица и да я е прокълнала… Но това скоро си отиде от съзнанието й, защото не вярваше в подобни неща.

    Емилия се прибра вкъщи много ядосана. Случилото се днес премина всякакви граници. Майка й я посрещна на вратата и попита защо се прибира толкова рано, но тя я подмина без отговор. Сякаш не чуваше никого, заради яда, който изпитваше. Прибра се в стаята си и се заключи. Отвори гардероба си и измежду дрехите беше сандъчето от баба й. Тя го отвори и извади една плетена вуду-кукла. Намери един албум, в който имаше снимка на класа от края на миналата учебна година. Емилия изряза лицето на Алекс и го закачи на куклата. Намери няколко карфици. Запали червената свещ и седна на пода. Започна да нагрява връхчето на всяка една карфица и една по една ги забиваше по куклата, изричайки някакви думи. Беше съсредоточена в това, което правеше. Тя правеше вуду магия на Алекс. Знаеше, че е много опасно, но всичко, което й причиниха днес в училище я накара да излезе извън контрол. Тя не обмисляше действията си.

- Не прави това! – чуваше да й казва Роза. – Знаеш, че това може да я убие!

- Нека я убие! Тя ме убива малко по малко всеки ден. Нека види какво е болка! – преззъби й отвърна Емилия.

- Ще съжаляваш за това! Знаеш, че може да се върне при теб.

- Нека се върне! Не ме интересува!

- Спри!

- Не, ти спри! – изкрещя Емилия. – След като няма да ми помагаш, по-добре да изчезнеш завинаги!

     Момичето загаси червената свещ. Скри я заедно с куклата в една бяла кърпа и излезе от стаята си. Родителите й стояха във всекидневната и Емилия се опита да излезе навън без да я забележат. Отиде в градината и изкопа една малка дупка. Пусна в нея кърпата, в която бе повила куклата и свещта, и ги зарови. Усмихна се със задоволство.

- Сбогом, Роза! Сбогом, Алекс! – прошепна тя и се прибра в къщата.

    На следващия ден Емилия отиде на училище в очакване да разбере дали магията е подействала. Нямаше търпение да види какво е причинила на Алекс. Учителката им влезе в час, а русокоската още я нямаше. Приятелките й не знаеха защо закъснява.

- Алекс днес няма да дойде на училище. – съобщи учителката. – Вчера са я приели в болницата, защото не се е чувствала добре. Имала е силни болки в корема.

    Емилия беше доволна от себе си. Искаше й се да изкрещи в лицето на Алекс, че именно тя й е причинила това. Но трябваше да се въздържа. Усмихна се и това не се промени, докато не чу през междучасието един разговор между приятелките на русокоската.

- Горката Алекс. Май пак е получила криза. Трябва да отидем да я видим в болницата. Скоро не й се беше случвало… - каза едно момиче.

   Емилия не разбираше за какво точно става въпрос. Слушаше разговора на момичетата с интерес. Искаше й се да не бе чула за какво си говорят и да вярва, че русокоската е в болница заради вуду-магията, която й направи. Но очевидно Алекс е имала здравословни проблеми от преди време. Това разочарова Емилия и я накара да се замисли на кого тогава ще е навредило заклинанието и магията…

- Алекс не е жертвата ти. – Емилия чу гласа на Роза до себе си. – Не успя да й навредиш, но много скоро ще си проличи кого си наранила с вещерството си.

- Какво правиш тук? За какво говориш? – обади се тя и всички в стаята замълчаха. Обърнаха се към Емилия и се зачудиха на кого говори. Тя обаче сякаш не ги забелязваше.

- Някой скоро ще понесе последствията от това, което направи. Може да си самата ти. Казах ти да не вършиш нещо, за което можеш да съжаляваш после. Откажи се!

- Никой няма да пострада! След като не е тя, няма да е никой друг! – каза на висок глас Емилия, взе си раницата и си тръгна от училище.

   Съучениците й бяха изумени. Помислиха я дори за луда. Не разбираха за какво и на кого е говорила. Винаги я наричаха „откачалка” и със случилото се сега имаха още повече причини да имат Емилия за странна. По-късно целият клас се организира и отидоха на посещение на Алекс в болницата, разбира се без „чудачката”.

   Емилия се прибра вкъщи. Видя, че няма никой. Качи се в стаята си и извади сандъчето от баба си. Провери дали всичко, което й трябваше, е в него. Взе кибрит и отиде в градината. Без да се замисля за каквото и да било, тя отвори сандъчето и го запали. Гледаше го, докато от него не остана само пепел. Единствената мисъл в ума й бе тази, че не иска да навреди на някой, който обича, някой, който няма нищо общо с омразата  към русокосата й неприятелка.

    На вечеря с родителите си Емилия беше прекалено мълчалива. Марина гледаше баща й, сякаш го чакаше да каже нещо на дъщеря им. След известна подготовка за разговора, бащата на Емилия се обади.

- Днес учителката ти се обади. Каза, че си си отишла рано от училище.

- Да… - едва се долови отговора на момичето.

- Къде беше?

- Прибрах се вкъщи. Не ми беше добре и исках да си легна. Не ви казах, защото не исках да се притеснявате за мен.

- И няма нищо друго? Само това?

- Да…

    След малко Емилия приключи с вечерята си и се прибра в стаята. Беше тъжна. Замисли се за това, че колкото и магии да прави, за да отмъсти на някого, това няма да накара никой да я хареса. Осъзнаваше, че е странна, че е по-различна от останалите… Искаше й се да вярва, че има и други като нея, с които би могла да бъде приятелка. Трябваше да приеме, че ще има винаги такива, които ще я харесват и такива, които няма да я харесват. Единственото, което искаше бе Алекс и останалите да спрат да й се подиграват и да я унижават. Не искаше да си има повече проблеми с никого. Отказа се от магьосничеството, защото изпита страх, само при мисълта, че невинен може да пострада… След като Алекс не е в болница заради магията, това означаваше, че все пак някой ще бъде нейна жертва… Но кой? Това измъчваше момичето. Искаше всичко да свърши без пострадали, за това вече не искаше да бъде Емилия – Вещицата.

    Сутринта Емилия се приготви за училище. В къщата цареше необичайна тишина. Вече беше време да тръгва, но никой все още не я беше повикал да излиза от стаята. Това й се стори странно. Отвори вратата и чу плач. Нещо се бе случило. Плачът идваше от стаята на родителите й и тя тръгна натам с несигурни крачки. Влезе вътре и видя баща й да коленичи на пода. Той плачеше, защото Марина бе починала. Емилия не можеше да повярва на това. Без да каже нищо тя легна на леглото и прегърна майка си. Заплака.

- Мамо! Мамо! – с тих глас я молеше да се събуди.

- Тя е твоята жертва! – Емилия чу гласа на Роза. – Ти я уби! – бяха последните й думи и тя изчезна завинаги от живота на момичето.

 

 

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me