Живеят другите, а аз съм мъртъв!

Не, просто само съществувам.

Завърши празникът, не го увъртам,

не мога вече да танцувам!

И ето, вдигам чашата отново,

а после виждам бледи краски,

къде си ти, любов - отрова?

Къде сте вие, нежни ласки?

А често ходех като чумав,

но бе ми леко на душата,

назад не вземах свойта дума,

не чаках никаква отплата.

Пристъпвах денем като сянка,

жадувах нощем звезден миг

и гонех ядно свойта дрямка

на устните с пореден вик.

И ето, скоро любовта пристигна

далеч, далеч от древни векове,

ръкува се, приятелски ми смигна

и дар дари - незнайни часове.

Но бе дошла при мене с болка

и с болка гаснех и умирах.

Тя каза: “Поживя си! Толкоз!

Ела със мен, за тебе идвам!”

И станах аз ранена птица

със две прекършени криле.

Пулсират бясно моите зеници,

не искат в мен човекът да умре.

Живеят другите, какво пък толкоз?

Не, нямам право да увъртам!

Завърши празникът и няма болка!

Не виждате ли, че съм мъртъв?!