Отдясно пред олтара, до дверите във храма,

над малкото кандило изписан женски лик

от старата икона със погледа на мама

печално гледа в мене. Трептящият светлик

на пламъка огрява лицето на светица,

и в този зографисан изящно, блед овал,

в очите уморени, и в кротките зеници,

отново сякаш, мамо, през времето, без жал

отнело те, се върна. Отново сякаш с пръсти,

прозирни като пламък на стапяща се свещ,

ръката ми докосна. Пак сякаш ме прекръсти

и благослов ми даде... И туморът зловещ,

и болестта коварна, която те погуби,

разбрах, че е отнела единствено плътта,

защото пред човека, когато силно люби,

макар и победила, безсилна е смъртта.